Дейв Уолвъртън - Силата

Острието на светлинния меч изсъска във въздуха. Оби-Уан не можеше да види червеното му сияние през превръзката, която притискаше очите му. Той използва Силата, за да разбере кога точно да се наведе.

Обгарящата топлина на светлинния меч на противника премина над главата му и почти го опърли. Във въздуха се носеше мирис като след светкавица.

— Добре! — извика Йода, който стоеше отстрани. — Отпусни се. Позволи на усещанията си да те водят.

Окуражителните думи дадоха смелост на Оби-Уан. Той беше твърде висок и силен за дванайсетте си години и много хора предполагаха, че ще има преимущество в двубоите.

Но мускулната сила и ръстът не означаваха нищо там, където се изискваше ловкост и бързина. Нито пък можеха да имат въздействие върху Силата, която той още не бе овладял напълно.

Оби-Уан внимателно се ослушваше за звука от светлинния меч на противника си, за дишането му, за скърцането на обувките по пода. Тези звуци отекваха ясно в малката, но с висок таван, камера.

По пода бяха разхвърляни камъни — още една трудност на упражнението. Той трябваше да използва Силата, за да усети и тях. Върху такава неравна повърхност беше лесно да загубиш равновесие!

Застанал зад Оби-Уан, Йода го предупреди.

— Не сваляй гарда!

Момчето покорно вдигна оръжието си и се претърколи надясно, а острието на съперника му се удари в пода. Той направи малък скок назад, прескачайки струпаните камъни. Оби-Уан чу напева на светлинния меч на противника си, когато той направи прибързан удар, предизвикан от раздразнение и умора. Чудесно!

Пот се стичаше под превръзката и очите му се овлажниха. Оби-Уан парира дразненето. Той си представи, че е истински рицар джедай, повел битка с космически пират… тогорянец със зъби, дълги колкото пръстите на Оби-Уан. В съзнанието си Оби-Уан видя въоръженото същество да се взира в него с очи, които бяха чисто и просто зелени резки. Ноктите му без усилие можеха да разкъсат всяко човешко същество.

Този образ го изпълни с енергия, помогна му да загърби страховете си. Само след миг всяка частица от тялото му бе готова да приеме Силата. Тя преминаваше през него, давайки му ловкостта и бързината, от които се нуждаеше.

Оби-Уан завъртя меча, за да блокира следващия удар. Светлинният меч на нападателя изсвистя и се спусна надолу. Оби-Уан скочи високо, прелитайки над главата на противника си, и удари със светлинния си меч надолу — там където трябваше да се намира сърцето на тогорянеца.

— А-а-а! — изстена от изненада и ярост другият ученик, когато острието на Оби-Уан докосна врата му.

Ако Оби-Уан държеше истински светлинен меч на рицар джедай, това щеше да е смъртоносен удар. Но учениците в Храма на джедаите използваха тренировъчни оръжия, нагласени на ниска степен. Допирът на острието причиняваше само жегващо докосване, което лесно заздравяваше.

— Това си беше чист късмет! — извика раненият ученик.

До този момент Оби-Уан нямаше представа с кого се дуелира. Той беше въведен в стаята със завързани очи. Едва сега той разпозна гласа на Брук Чун. Подобно на Оби-Уан, Брук беше от най-големите ученици в Храма на джедаите и таеше надежда, че ще стане рицар джедай.

— Брук — спокойно се обърна към него Йода, — не сваляй превръзката. Джедаят няма нужда от очи, за да вижда.

Но Оби-Уан чу как превръзката на другото момче пада на пода. Гласът на Брук се давеше в бяс.

— Нескопосан олигофрен!

— Сега ще се успокоиш! — нареди Йода на Брук с остър тон, който рядко използваше.

Всеки ученик в Храма на джедаите си имаше слабости. Оби-Уан познаваше своите твърде добре. Ден след ден му се налагаше да се бори, за да контролира яростта и страха си. Храмът беше изпитание не само за уменията, но и за характера.

Брук потисна своя искрящ гняв, който лесно можеше да се възпламени в пареща ярост. Обикновено успяваше да го сдържа добре и рядко някой го беше забелязал.

Брук също таеше недоволство. Преди година Оби-Уан се бе спънал в един от коридорите на храма и беше подкосил Брук, който падна на пода. Беше случайно, виновни бяха краката и ходилата му, които растяха прекалено бързо, но Брук не се съмняваше, че Оби-Уан го е направил нарочно. Достойнството на Брук беше много важно за него. Смехът на другите ученици го беше вбесил. Тогава той нарече Оби-Уан „олигофрен“ — Оли-Уан.

— Ела ми, Оли! — подигра му се Брук. — Я да видим дали ще ме удариш пак. За последно, преди да те изхвърлят от храма.