Дейв Уолвъртън: Силата

Оби-Уан отстъпи назад, запъхтян. Пот се стичаше по ръцете и лицето му. Мускулите го боляха от напрежението. Той се почувства замаян.

Никога дотогава той не беше вкусвал такъв триумф. Погледна към сенките около арената и забеляза, че Куай-Гон го гледа. Майсторът джедай го дари с почти незабележимо кимване, след което се обърна към Йода.

„Аз спечелих — започна да осъзнава Оби-Уан, докато тръпки пробягваха през него. — Победих Брук. Куай-Гон е впечатлен.“

Той се опита да потуши растящото си въодушевление. Поклони се на Йода и на останалите учители. Но след това не се сдържа да вдигне светлинния си меч към приятелите си. Оби-Уан се усмихна и размаха меча си към гордите Бант, Рийфт и Гейрън Мулн. Може би беше спечелил нещо повече от важен двубой… Може би беше спечелил правото да стане падауан…

Окуражителните възгласи все още звъняха в ушите му, когато отиваше към съблекалнята. Той се изкъпа и облече чиста туника. Хвърли мократа в контейнера за пране. Тогава Куай-Гон Джин влезе в стаята. Той беше едър, силен мъж, но стъпваше безшумно.

— Кой те научи да се биеш така? — попита Куай-Гон. Джедаят имаше груби черти, но лицето му не беше студено.

— Какво точно ме питате?

— Учениците в Храма рядко атакуват толкова злобно. Те се учат да се защитават, да изморяват противника. Те пазят енергията си. Но въпреки това ти се би… като много опасен човек. Нееднократно позволи да бъдеш уязвим за атаките и разчиташе другото момче да заеме отбранителна позиция.

— Исках всичко да приключи бързо — каза Оби-Уан. — Силата го позволи.

В продължение на един дълъг миг Куай-Гон изучаваше Оби-Уан с поглед.

— Не съм толкова сигурен. Не можеш винаги да разчиташ, че врагът ще приеме отбранителна позиция. Стилът ти на бой е опасен, твърде рискован е.

— Научете ме да се бия по-добре — равно каза Оби-Уан. Думите подканяха джедая да вземе Оби-Уан за свой падауан.

Но Куай-Гон сведе глава замислено.

— Може да успея — бавно изрече той.

Думите възпламениха надежда в Оби-Уан. Но само след един удар на сърцето тя беше раздробена на парчета.

— А може и никой да не успее — продължи Куай-Гон. — Ти изпитваше ярост към другото момче. Усетих гняв и у двама ви.

— Това е, защото исках да победя — Оби-Уан издържа погледа на Куай-Гон, позволявайки му да разбере, че се е бил, за да го впечатли, да му покаже колко добре може да му служи.

Дълго време Куай-Гон наблюдаваше напрегнато Оби-Уан, все още загледан в него… през него. Надеждата му отново разцъфна. „Сега ще ми предложи — помисли си Оби-Уан. — Ще ми предложи да стана негов падауан.“

Но Куай-Гон каза само:

— В бъдещите двубои трябва да озаптиш гнева си. Джедаят не си пропилява мощта, когато се сражава с по-силен противник. И никога не очаквай, че врагът ти ще пропусне възможността да ти причини вреда.

Куай-Гон се обърна и се запъти към вратата.

Оби-Уан стоеше неподвижен, объркан. Куай-Гон нямаше да го вземе за ученик. Той просто му даде съвет, по начина, по който съветваха учителите.

Оби-Уан не трябваше да го оставя да си тръгне. Той вече виждаше как мечтата му се гърчи в предсмъртна агония.

— Почакайте! — извика Оби-Уан. Когато Куай-Гон се обърна, той застана на едно коляно в знак на смиреност. — Ако съм сгрешил, това означава, че ми е нужен най-добрият учител. Ще ме вземете ли с вас?

Куай-Гон бавно извърна погледа си към момчето. Той се намръщи, замислен дълбоко. Най-накрая промърмори „не“.

— Куай-Гон Джин, след един месец навършвам тринайсет години — започна Оби-Уан. Истината беше оръжие на отчаянието, но той трябваше да я изрече. — Вие сте последният ми шанс да стане рицар джедай.

Куай-Гон поклати глава тъжно.

— По-добре е да не обучавам момче за рицар, ако то таи толкова гняв. Съществува опасност да се обърне към Тъмната сила.

С тези думи едрият джедай се завъртя на пети и закрачи към вратата.

Оби-Уан скочи на крака.

— Няма да го направя! — с увереност изрече той.

Но Куай-Гон нито забави крачка, нито се обърна. След миг него вече го нямаше, беше изчезнал така бързо и безшумно, както се беше и появил.

Цяла една дълга минута Оби-Уан можеше само да се взира в празния въздух, шокиран. Отначало той не успя да го осъзнае. Последният му шанс беше пропилян. За него не оставаше нищо.

Багажът му беше готов, поставен на пейката. Само трябваше да го вземе и да се качи на кораба, който щеше да го отведе на планетата Бендомиър.

Той вирна брадичка. Макар, че никога нямаше да стане рицар, поне можеше да напусне храма като такъв. Нямаше да се моли. Вдигна торбите си и се насочи към дългия коридор, който водеше от бойната арена към транспортната платформа.