Дейв Уолвъртън - Силата

Оби-Уан опита да поклати глава, но дори и това малко движение му причини болка. Той пое дълбоко въздух. Призова джедайските си умения, за да приеме болката като сигнал, изпратен от тялото му. Трябваше да приеме болката, да я признае, а не да се бори с нея. След това щеше да повели на тялото си да започне да оздравява.

Щом фокусира съзнанието си, болката сякаш намаля. Той се обърна към жената.

— Изглежда нямах друг избор.

— Добре те разбирам — дари го с лека усмивка жената. — Е, оцеля. И това е нещо. — Тя се приближи към леглото. — Извади късмет, че те намерих навреме. Ти не си от нашите.

— Нашите ли? — попита Оби-Уан. Присви очи срещу нея. Тя беше облечена с оранжев работен костюм със зелен триъгълник на него.

— Ние сме от „Аркона Минерал Харвест Корпорейшън“ — отговори жената. — Щом не работиш при нас, защо онези от „Офуърлд“ те пребиха?

Оби-Уан опита да вдигне рамене, но болката го прониза. Понякога беше трудно да приемеш сигнала на тялото.

— Ти ми кажи. Аз просто търсех каютата си.

— Здраво момче си — каза жената развеселено. — Не всеки издържа побой от хътянин. Дошъл си на борда, за да търсиш работа ли? Ще си ни полезен в „Аркона Харвест“. Аз съм главен операционен бригадир Клат’Ха.

Тя изглеждаше твърде млада, за да ръководи миньорски операции — вероятно беше на двайсет и пет.

— Имам си работа — каза Оби-Уан, опитвайки се да опипа устата си с език. Успокои се, като разбра, че всичките му зъби са си на мястото. — Аз съм Оби-Уан Кеноби. От селскостопанските части съм.

Клат’Ха отвори широко уста.

— Ти си младият джедай? Корабният екипаж те издирва навсякъде.

Той се опита да седне, но Клат’Ха бързо го бутна обратно.

— Лежи! Още не си готов да ставаш.

Той отново легна и Клат’Ха се отдръпна.

— Желая ти успех, Оби-Уан Кеноби — каза тя. — Пази се. Попаднал си насред война. Имаш щастие, че още си жив. Следващия път може да не си такъв късметлия.

Тя се обърна, за да си тръгне, но Оби-Уан докосна ръката й.

— Чакай — каза той. — Не разбирам. Каква война? Кой се бие?

— Войната на „Офуърлд“ — отговори Клат’Ха. — Не може да не си чувал за тях.

Оби-Уан поклати глава. Как да й обясни, че е прекарал целия си живот в Храма на джедаите? Той знаеше повече за пътищата на Силата, отколкото за пътищата на вселената.

— „Офуърлд“ е една от най-старите и най-богатите миньорски компании в галактиката — започна Клат’Ха. — И не са постигнали това с честна игра. Миньорите, които им се изпречат, обикновено умират.

— Кой е техният водач? — попита Оби-Уан.

— Никой не знае кой е собственикът на „Офуърлд“ — обясни му Клат’Ха. — Вероятно някой, който съществува от векове. Дори не съм сигурна дали можем да докажем, че той или тя са отговорни за убийствата. Но водачът им на този кораб е особено безмилостен хътянин на име Джемба.

Оби-Уан повтори името наум. Джемба. Може би името Джемба го беше малтретирал?

— Безмилостен ли? В какъв смисъл?

Клат’Ха погледна през рамо, страхувайки се, че някой може да я чуе.

— „Офуърлд“ използва възможно най-евтината работна ръка. В световете от Външния пояс, на места като Бендомиър, половината от работниците на Джемба са уипхидянци роби. Но това не е най-лошото — каза тя, после се поколеба.

— Кое е най-лошото? — настоя Оби-Уан.

В тъмните очи на Клат’Ха пробягна искра.

— Преди около пет години Джемба беше главатар на „Офуърлд“ на планетата Варистад, където действаше една друга нова миньорска компания. Варистад е малка планета, без никаква атмосфера, затова работниците живееха в огромни подземни куполи. Някой или нещо пробило дупка в тях, унищожавайки на мига изкуствената атмосфера. Четвърт милион души загинаха. Никой не успя да докаже, че Джемба го е извършил, но когато другата компания фалира, той откупи концесията им на много ниска цена. Изкара огромна печалба за „Офуърлд“. Сега ще трябва да се оправяме с него на Бендомиър.

— Сигурна ли си, че е било умишлено? — попита Оби-Уан. — Може да е било злополука.

Клат’Ха погледна несигурно.

— Може — каза тя. — Но злополуките следват Джемба, както смрадта следва уипхидянците — злополуки като тази, която застигна теб. Затова се пази.

Имаше нещо, което тя не му казваше. Оби-Уан усещаше — стара болка и страх, желание за отмъщение.

— Кого познаваше на Варистад? — попита я той.

Клат’Ха отвори уста от изненада. Инатливо поклати глава.

— Никого — излъга тя.

Той блокира погледа й със своя.