Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

Появи се Болсгар, преметнал през рамо торба с пъдпъдъци, убити за утрешния празник. Весело ги поздрави и изчезна в кухнята, за да предаде улова си на Хайлан. Вулфгар мрачно се загледа подире му.

В последно време рядко оставаше насаме с Айслин. Или някъде имаха нужда от помощта му, или крепостните се нуждаеха от лечебните умения на жена му. А когато малкият не плачеше за майка си, непременно се явяваше човек с молба за някаква милост.

Така ли щеше да мине животът му — да я има винаги пред очите си и въпреки това никога вече да не може да върне интимното общуване, което по-рано означаваше толкова много за него? Това ли беше бракът? Трябваше ли да се примири, че детето заемаше първото място в сърцето й? Той ли беше виновен, че страстта й към него изглеждаше угаснала? Загледа се в пламъците и лицето му се помрачи. За щастие зимата вече чукаше на прага и нощите ставаха дълги и хладни. Бяха свършили добра работа и щяха да имат повече време един за друг. Жена му нямаше да се крие зад многобройните си задължения. Във всеки случай той щеше да спази решението си никога вече да не я взема насила.

Айслин вдигна очи и видя застаналата на прага Майда. Старата плахо надзърташе през открехнатата врата. Младата жена с радост отбеляза, че майка й е грижливо измита и сресана, а роклята й е чиста и спретната. Внучето постепенно изтръгваше съмнението й от мрачните дълбини на лудостта и я караше да забравя безумните планове за отмъщение.

Айслин махна с ръка и я покани да влезе. Майда хвърли страхлив поглед към Вулфгар и коленичи до бебешката люлка. Не искаше да бие на очи. Норманинът не й обърна внимание. Беше впил очи в гърба на дъщерята, която тъкмо прекосяваше залата, за да се посъветва с Хайлан относно подготовката за утрешния пир.

Богатата жътва щеше да бъде отпразнувана с много радост и веселие. Около обед рицарите и дамите им щяха да отидат на лов за диви свине — събитие, което всички очакваха с особено нетърпение.

Вулфгар продължи да стои до огъня, потънал в мислите си. Скоро в залата шумно нахлуха рицарите и стрелците. Суейн побърза да напълни рога е прясна бира и другите весело последваха примера му. Болсгар също не закъсня да се появи и всички вдигнаха чаши за утрешния празник. Вулфгар също трябваше да се присъедини въпреки мрачното си настроение.

Айслин се качи да си легне и дълго не можа да заспи в самотното легло. Не разбираше защо Вулфгар не се прибира. Нима не копнееше за близостта й?

Когато най-сетне задряма, Брюс се разплака и я откъсна от съня. Тя отвори очи и с изненада отбеляза, че Вулфгар е станал и се облича. Както винаги, погледът й се плъзна с възхищение по мускулестата му фигура. Малкият нададе жален вой. Време му беше да закуси. Айслин бързо метна нещо на гърба си и седна пред огъня да го накърми. Вдигна очи, сякаш опарена от погледа на Вулфгар, и с нежна ирония попита:

— Май сте се върнали към старите времена, милорд? Толкова вкусна ли беше бирата снощи? Първи петли вече бяха пропели, когато благоволихте да си легнете…

Мъжът отговори на усмивката й.

— Простете, скъпа, но втори петли също бяха пропели. Едва успях да положа на възглавницата замаяната си глава. Но ви моля да проявите снизхождение. Рицарите ми са виновни, защото просто не ме пускаха да си отида. Цяла нощ разказваха истории за героичните си дела и непрекъснато пълнеха рога ми, дори когато не го бях изпразнил докрай. Не съм виновен за нищо…

— И сега отивате на лов? — попита с въздишка Айслин. Откъм залата долитаха какви ли не шумове и тя отлично знаеше, че рицарите ей сега ще се качат да го повикат. Вулфгар я погледна и с мрачно изражение на лицето целуна челото й. После нахлузи кожения жакет и хукна надолу по стълбите.

Айслин скоро го последва и се озова в същинска лудница. Високи смехове и радостни викове проглушиха ушите й. Малкият Брюс потрепери и се притисна до гърдите й. Тя разстла кожата му в един ъгъл и скоро малкият лорд заследи движенията на мъжете с нарастващо вълнение.

Вулфгар беше застанал до един от рицарите си, обкръжен от няколко търговци. Сключваха се какви ли не облози: кой кон ще бъде най-бърз, кой ще забележи първия глиган, кой — най-големия? И кой пръв ще хукне да бяга?

С гневни проклятия няколко мъже се опитваха да се отбраняват срещу атаките на голямо ловно куче, което най-после се оттегли с проточен вой и увиснала опашка. Скоро гръмкият глас на лорда надвика адския шум:

— Кой отговаря за кучетата? Как им позволихте да се разхождат свободно и да късат панталоните на гостите ни? Къде е Керуик? Нали е кастелан на замъка!