Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

Младежът пристъпи пред господаря си, целият изчервен.

— Какво има, милорд?

Вулфгар сложи ръка на рамото му и гневът му сякаш се изпари. В гласа му прозвуча весела подигравка:

— Всички знаем, добри ми Керуик, колко сте привързан към кучетата ни. Затова предлагам да ви обявим за техен водач. Вярвате ли, че сте дорасли за тази чест?

— Разбира се, милорд — гласеше облекченият отговор. — Впрочем, имам още някои сметки за уреждане с тях. Къде е камшикът?

Хам изтича да му го подаде и Керуик доволно го размаха над главата си.

— Я да видя! Онзи помияр с червената козина май се облажи добре с прасеца ми. Обещавам ви, че днес ще тича пред всички, милорд, иначе камшикът ще плющи по гърба му.

— Разбрахме се, значи — изсмя се Вулфгар и одобрително потупа по гърба младия саксонец. — Първо ги изкарайте навън и накарайте да ги вържат. И не им давайте да ядат! Не бива да се влачат след плячката с пълни стомаси.

Мъжете избухнаха в смях и отново надигнаха чашите си. В този миг Болсгар се закашля и изненадано опули очи. Всички последваха погледа му и видяха слизащата по стълбите Гуинет, облечена в ловни одежди.

Жената се присъедини към групата около огъня и пренебрежително изгледа Айслин и детето. После надменно се обърна към Керуик:

— Ако не ви създавам излишни трудности, ще ви помоля да ми оседлаете кон.

Младежът почтително кимна и излезе навън. Болсгар пристъпи напред и подигравателно се поклони пред дъщеря си.

— Милейди благоволява да се присъедини към простия народ, така ли?

— Надявам се да не ви преча, скъпи татко. Ала не мога да се лиша от това приятно разнообразие. От седмици играя ролята на слугиня и е време да се поупражнявам отново в по-благородни дейности.

Утрото напредваше. Навсякъде се правеха последни приготовления за лова и предстоящия пир. Когато останаха само няколко минути до тръгване, Айслин се качи в спалнята да накърми сина си. Остави го под опеката на Хлин и отново изтича долу.

Присъедини се към групата, облечена в дълга жълтокафява пола за езда. Повечето гости се хранеха на крак, тъй като в залата просто нямаше място за толкова много столове. Навън се разнасяха веселите напеви на група странстващи певци, обкръжени от жителите на градчето. Скоро ратаите доведоха конете и Гуинет разочаровано се намръщи. Керуик беше избрал за нея малката кафява кобила, която беше отвела Айслин в Лондон. Животното беше послушно и издръжливо, ала не можеше да се сравни с дългокраката и гъвкава петниста кобила на Айслин, която танцуваше под юздите на господарката си.

Когато потеглиха към гората, общото напрежение се предаде и на ловните кучета. Всяко искаше да се втурне първо по следата и Керуик едва ги удържаше.

Денят беше прекрасен и всички му се радваха, с изключение на Гуинет. Айслин не изоставаше от Вулфгар и звънкият й смях често огласяше околността. Мъжът често запяваше някоя от неприличните си песнички и младата му съпруга затискаше ушите си с престорен ужас. Гуинет седеше на седлото с високо вдигната глава и ядно стискаше юздите. Бедната малка кобила непрекъснато отмяташе глава назад, защото ремъкът се забиваше болезнено в челюстите й.

Пресякоха полето и се изкачиха на първия хълм. В края на гората се бяха скупчили цяла дузина диви свине, пазени от няколко едри глигана. Керуик скочи от коня и светкавично развърза кучетата. Глутницата залая и презглава се хвърли напред. Ловните песове знаеха задачата си: да подгонят грамадните, коварни животни, да ги изтощят и накрая да ги задържат, докато пристигнат рицарите.

Щом стадото биваше обкръжено, ловците слизаха от конете и тръгваха напред, въоръжени с къси копия. Дългото оръжие щеше само да им пречи, защото битката често ставаше сред гъстите горски храсталаци. На около педя от острието на копието беше поставена напречна тояга, която пречеше на раненото животно да захапе ръката, държаща оръжието.

Когато ловците препуснаха след глутницата кучета, Айслин и Гуинет изостанаха назад. Айслин задържаше кобилата си, защото не искаше да се излага на голямото напрежение. Въпреки ядните проклятия и ударите с камшик, Гуинет така и не успя да принуди малката кобила да препуска по-бързо. Едва когато Айслин препусна редом с нея, животното сякаш се успокои. Ездачката му отпусна ръка, за да не се излага пред Айслин, и двете мълчаливо продължиха пътя си.

Най-после Айслин, която отлично помнеше размишленията на Вулфгар, направи опит да поведе разговор.