Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

— Какъв прекрасен ден — промълви тя и вдъхна дълбоко аромата на природата. Очите й се опиваха от прекрасните цветове не есенните листа.

— Хубав ден, глупости! — изръмжа презрително Гуинет. — Да, ако имах по-добър кон!

Айслин се усмихна и иронично отговори:

— С удоволствие бих ви предоставила своя, но вече свикнах с него и много бих желала да остане жив и здрав.

Гуинет злобно изкриви лице.

— Винаги успявате да обърнете нещата в своя полза, особено когато наблизо има мъже. Ако някой път загубите, веднага си го връщате двойно.

Усмивката не слизаше от лицето на Айслин.

— В някои случаи печеля десеторно или дори стократно повече. Само си припомнете какво стана с Рейнър…

Гуинет побесня от гняв. Гласът й ядно трепереше.

— Внимавай, саксонска мръснице! Не смей да омърсяваш с устата си това име!

Вдигна камшика и изплющя към лицето на Айслин. Младата жена едва успя да се отдръпне и ударът се стовари върху гърба на петнистата кобила. Животното се стресна и отскочи назад. Краката му се заплетоха в ниските храсти и един трън се заби в хълбока му. Кобилата изцвили от болка и се изправи на задните си крака. Юздите се изплъзнаха от ръцете на Айслин.

Задните копита не можаха да се задържат на хлъзгавата почва. Изплашеното животно зарита с крака, после отново се надигна и хвърли ездачката от седлото. Айслин се удари тежко в твърдата земя и пред очите й причерня. Когато отвори очи, видя надвесената над нея заплашителна сянка. Прозвуча подигравателен смях и Гуинет доволно заби шпори в хълбоците на кобилата си.

Мина доста време, преди Айслин да възвърне силите си. Надигна се и изплака от непоносима болка в дясното бедро. Опипа внимателно крака си и с облекчение установи, че няма счупена кост. Пропълзя към полянката и с последни усилия се изправи на крака. Кобилата стоеше на пътеката със свободно висящи юзди. Айслин бавно се приближи, но изплашеното животно отскочи назад. Заговори му с тих, нежен глас и постепенно петнистата се успокои. Ала когато протегна ръка към юздите, от храстите изскочи грамаден глиган и ужасената кобила се понесе напред като вятър.

Едрото животно изпръхтя и с ръмжене пое по прясната следа. Сякаш усети страха и безпомощността на човешкото същество пред себе си. Малките му очички заплашително просветнаха. Разголи кривите си бивни и Айслин едва не изпищя. Огледа се отчаяно, защото знаеше, че няма да стигне далеч с навехнатия крак.

Видя близкия дъб и закуцука към него с надеждата да достигне най-долния му клон. Тежката пола се удряше в краката й. Глиганът я последва. Младата жена стисна зъби и посегна към спасителния клон. Ала изплака от болка и рухна до корена на дървото.

Превърналият се в ловец глиган също спря. Зарови бивни в замръзналата земя и заплашително заръмжа. Копитата му отхвърляха големи парчета с мъх и трева. После отново вдигна нос и тромаво пристъпи напред. Обзета от смъртен страх, Айслин си представи как по тялото й ще зейнат страшни рани и си каза, че няма с какво да се зашити от острите бивни.

Знаеше, че стъблото не й предлага достатъчно защита. Ужасният глиган беше само на десетина стъпки от нея, когато зад гърба й се чу шум. Айслин предпазливо обърна глава и с облекчение видя скрития в храстите Вулфгар. Тихият му глас настойчиво зашепна:

— Не мърдай, ако ти е мил животът! И нито звук, чуваш ли!

Глиганът също надуши новодошлия. Разкрачи се и заплашително размаха глава. Вулфгар светкавично се плъзна към Айслин, въоръжен с късото ловно копие. Нападателят остана неподвижен, докато лекото движение на Айслин не го накара отново да обърне глава в посока към нея. Копитата му ядно се зариха в земята.

— Не мърдай, Айслин! — повтори заклинателно Вулфгар. — Не се движи!

Пропълзя покрай нея и се озова на хвърлей копие от глигана. Коленичи и насочи оръжието си към главата му. Стисна го с две ръце и устреми цялата тежест в раменете си. Глиганът сърдито изръмжа и отстъпи крачка назад.

Предните му копита отново започнаха да ровят замръзналата земя. Внезапно задните крака се опряха здраво в каменистата почва, главата се сведе надолу и животното се хвърли напред. Вулфгар нададе пронизителен боен вик и запрати копието право в муцуната му. В последния момент успя леко да измени посоката му и острият връх се заби дълбоко в гърдите на глигана.

Напречната щанга едва не се счупи под мощния напор на раненото животно. Вулфгар с големи усилия задържа оръжието в ръцете си. Завъртя копието в раната, стараейки се да остане далеч от побеснелия от болка глиган. Беше на края на силите си, когато най-после кръвта бликна като фонтан и напои горската почва. С последен напън глиганът се хвърли напред и се стовари тежко на земята.