Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

Айслин нареди да поднесат обяд на Вулфгар и рицарите му. Норманинът тежко се отпусна на стола си. Болсгар седна до него и двамата продължиха да се съвещават. Хайлан побърза да донесе големи купи с месо и хляб, а прислужниците внесоха стомни с изстудена бира.

Внезапно в залата повя студен вятър. Суейн се вмъкна през разтворената порта и с големи крачки се запъти към масата. Посегна към агнешката плешка и натъпка в устата си огромно парче. Задъвка шумно и посегна към пълния с бира рог, за да преглътне хапката си. Скоро след това вратата отново се разтвори и в залата нахлуха останалите рицари. И те веднага се нахвърлиха върху яденето. Хайлан не преставаше да пълни чиниите и роговете им.

Вулфгар, който беше потънал в мрачно мълчание, огледа опустошената маса и тежкият му юмрук се стовари върху здравото дърво.

— Даже да бях самият крал, щях скоро да умра от глад с гладници като вас!

Мъжете избухнаха в смях. Веселостта им сякаш привлече Гуинет, която побърза да излезе от стаята си и веднага се зае с шев. Скоро се появи и Керуик. Както обикновено, от устата му веднага се посипаха оплаквания от бъркотията, която царяла в крепостта. Няколко пъти повтори, че му е много трудно да смогва със записването.

— Само погледнете ръцете ми! — промърмори жално той. — Пръстите ми се изкривиха от непрестанното писане.

Мъжете само се изсмяха на оплакванията му и младият кастелан с тъга се обърна към господаря си:

— С болка на сърце днес трябваше да впиша в книгите си смъртта на осем жители на Крейгън.

В залата стана тихо. Присъстващите мрачно наведоха глави към чиниите си.

— Познавах ги, а някои от тях бяха мои добри приятели — продължи след малко Керуик. — Моля ви, позволете ми да захвърля тия проклети книга и да се присъединя към отряда, който ще гони разбойниците!

— Успокойте се, Керуик — настави вразумително Вулфгар. — Обещавам ви, че ще си получат заслуженото. Вие сте най-важният човек в крепостта. Без вас тук скоро ще се възцари хаосът. — После се обърна към останалите: — Наблюдателните постове да заемат отново старите си места. Болсгар да се погрижи и да избере само мъже, запознати със сигналите. Да тръгнат още тази нощ, за да не ги забележат разбойниците и утре сутринта да дадат сигнал.

Погледът му стана строг и сериозен.

— Рицарите да бъдат денонощно готови за езда. Нашият отряд също ще поддържа непрекъсната връзка със замъка чрез установените сигнали. Вие, Бюфон, оставате тук, за да подготвите гарнизона за защита срещу неприятеля.

Старият рицар кимна.

— Хората ми вече познават задълженията си и усърдно се упражняват да си служат с новите оръжия. Обаче има едно нещо, което ме тревожи. — Спря за миг и смръщи чело. — Хората от Крейгън живеят много натясно във външния двор. Много от тях са издигнали палатки непосредствено до стената. Това ще ни попречи много при евентуално нападение.

— Прав сте — отговори веднага Вулфгар. — Утре сутринта се погрижете да пренесат стана си от другата страна на рова. Наблюдателните постове ще ни съобщят навреме за приближаването на неприятеля и ще можем да приберем хората зад стените.

Огледа въпросително присъстващите и тъй като никой не се обади, вдигна чашата с бира.

— Нека приключим засега. Да пием за утрешния ден и за това, убийците скоро да намерят заслужено наказание!

На следващата сутрин един млад крепостен затропа по вратата на залата още на разсъмване. Вулфгар бързо се облече и с мрачно лице изслуша съобщението му.

Късно вечерта малък отряд ездачи препуснал срещу хижата му. Момъкът побързал да се скрие в храстите, изпълнен с недоверие към непознатите, които, без да се бавят, хвърлили запалени факли в сламения покрив. После се оттеглили. Младежът събрал смелост и ги проследил. Видял как се настанили за почивка край едно поточе и веднага хукнал към Даркенвалд да търси помощ.

Вулфгар и рицарите му веднага се метнаха на седлата и тръгнаха да преследват нападателите. Ала когато предпазливо се промъкнаха през гъсто обрасла с треви и храсти клисура, за да излязат в гръб на лагеруващите, завариха само остатъци от набързо угасен огън. Чужденците бяха заклали млад вол от стадото на селянина, но бяха изяли само най-вкусните парчета. Вулфгар замислено се загледа в трупа на убитото животно.

Гоуейн не можа да си обясни потиснатостта на господаря си.

— Какво ви тревожи, милорд? — попита най-сетне той. — Убили са вола, за да задоволят глада си, и толкова…