Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

— Човек би могъл да си помисли, че знаят намеренията ми още преди да съм ги осъществил — размишляваше на глас мъжът. Внезапно спря и впи смаяни очи в жена си. — Това е възможно, ако… — После поклати глава. — Кой би сторил подобно нещо?

Продължи нервната си разходка, докато най-сетне рязко спря пред Айслин.

— Кой днес е напускал градчето?

Младата жена вдигна рамене.

— Не мога да кажа точно. Всички работеха в крепостта. Сигурна съм, че никой не е излизал на кон.

— Керуик не е ли излизал? — не спираше с въпросите Вулфгар. — Или може би Майда?

Айслин решително поклати глава.

— Не. Керуик и Бюфон бяха цял ден в крепостта, а Майда пазеше Брюс в залата.

— Просто предполагах — промърмори Вулфгар.

Ала Айслин знаеше, че не е успяла да разсее подозренията му.

Лордът заповяда на Санхърст да повика Болсгар и Суейн. Тримата се изкачиха в кулата, за да бъдат на сигурно място от любопитни очи и уши.

Вулфгар посочи с ръка ширналите се пред тях поля и хълмове.

— Земята ми е малко, а аз като че ли съм неспособен да я защитя от върлуващите мародери. Освен това наблюдателните постове май повече вредят, отколкото ни служат.

— Те съобщават само за приближаването на цели отряди — изказа съмненията си Болсгар. — Ако видят сами чужденци или облечени в нормански одежди, те няма да събудят подозренията им. Нищо чудно разбойниците да се събират малко преди всяко нападение. Така надали ще ги заловим…

— Може би сте прав — съгласи се Вулфгар. — Ще наредим на постовете да съобщават за всеки отделен човек. Погрижете се да съставите новите сигнали, Болсгар.

— Вулфгар — обади се Суейн, — има нещо, което не ми дава мира. Постовете в Даркенвалд узнават всичките ни намерения, а ние и досега не сме видели лицето на поне един разбойник. Близко е до ума, че сред нас има предател. Най-добре е утре да не казваме никому в каква посока тръгваме. Дори наблюдателният пост на кулата не бива да знае намеренията ни.

— Съгласен съм с вас, Суейн — заяви Вулфгар и тежкият му юмрук се стовари върху дървения парапет. — Възможно е също така някой да чете сигналите ни. Ще направим, както предложихте. Не издавайте никому за какво сме разговаряли. — Обърна се към Болсгар и добави: — Погрижете се наблюдателите да не съобщават посоката на придвижването ни. Дано този път успеем…

Когато приключиха подготовката за следващия ден, мъжете се събраха отново в залата, за да оценят по достойнство готварското изкуство на Хайлан.

След като завършиха вечерята си, Вулфгар взе Брюс от ръцете на майка му и го понесе нагоре по стълбата. Болсгар и Суейн размениха учудени погледи, после се усмихнаха и вдигнаха чашите си в мълчалива наздравица.

Вулфгар се разположи на кожата пред огъня и дълго игра с малкия си син. Момченцето не беше на себе си от радост. Ала скоро започна да се прозява и Айслин го сложи в люлката. После наля чаша вино на уморения си съпруг и приседна до него. Вулфгар бавно отпи голяма глътка и горящите му очи се плъзнаха по стройната й фигура. Остави чашата и я привлече към себе си. Устните им се намериха и се съединиха в безкрайна целувка. Ала когато ръката му се плъзна към бедрата, Айслин се отдръпна и съчувствено помилва бузата му.

— Сигурно сте много уморен, милорд.

— Вие обаче притежавате еликсира на младостта и свежестта, който е по-добър от всяко вино — прошепна нежно мъжът. — Чувствам се така, сякаш денят едва е започнал… — развърза връзките на долната й риза и зарови ръце в дълбокото деколте.

Айслин отговори на милувките му и скоро двамата се търкулнаха прегърнати на кожата. За щастие Брюс не се събуди.

Скоро след изгрев слънце Вулфгар и отрядът му вече бяха на път. Скриха се в гъстия храсталак и зачакаха първите сигнали от кулата. Когато узнаха накъде са се запътили подпалвачите, пришпориха конете си. Стигнаха мястото, когато малкият имот вече гореше, ала стрелците успяха да потушат пламъците и да спасят голяма част от сградата и хранителните припаси. Следите ясно показваха, че злосторниците са били изненадани от бързото им появяване.

Скоро блесна нов сигнал и Вулфгар отново подкани хората си да бързат. Този път мародерите нямаха време да осъществят злия си замисъл. Хукнаха да бягат към гората, като при това оставиха многобройни следи, по които Вулфгар и хората му можеха да ги преследват.

Мъжете усещаха, че плячката е много близо до тях, и трепереха от ловна треска. Новият сигнал посочи на изток. Този път различиха дори фландърските цветове, преди преследваните да успеят да се скрият в гората.