Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

Мъжът бе още млад, някъде в средата на трийсетте, но дълбоките бразди, които изтощението и лишенията бяха вдълбали по лицето му, се подчертаваха още по-силно от няколкодневната брада и правеха лицето му да изглежда по-старо.

Бе седнал на един голям дялан камък, откъртил се от порутената стена зад гърба му. На вълнена завивка в краката му момиченце на около две годинки скубеше безучастно вълнистата коса на куклата си. Детето гледаше в далечината, изпълнено с очакване.

Мъжът вдигна лице, за да се погрее на топлото обедно слънце. Вдъхна дълбоко хладния бриз, носещ острия мирис на треви откъм блатата. Главата му клюмаше — тежеше умората на една дълга безсънна нощ. Ръцете лежаха морни на коленете. Целите гърди го боляха от товара на мъката му.

Постепенно тежестта, която усещаше в тила си, понамаля, той въздъхна. Беше дошъл тук, за да търси следите на онези светли, радостни дни, когато бяха все още трима и бродеха щастливи по меките склонове.

Малката Елиза не можеше да разбере, че нещо е изчезнало завинаги. За нея това тук бе само мястото, където едно любящо и нежно създание си беше играло с нея и с весел смях се бяха търкаляли заедно в уханните треви. Детето очакваше с нетърпение да дойде тази изпълнена е обич жена, но времето минаваше, а тя не идваше.

Над главите им се появиха облаци, закриха слънцето. Изведнъж подухна северен вятър и стана студено.

Мъжът отново въздъхна и отвори зачервените си клепачи — някой галеше лекичко ръката му. Дъщеричката му се бе свила до него, вдигнала въпросително очички към него. В погледа на детето имаше болка, сякаш разбираше по свой детски начин, че споменът не може да върне истинския живот и е безсмислено да чакат повече.

Мъжът се взря в тъмносините очи, кестенявата косичка, в нежната извивка на брадичката и плътните, изразителни устни — в тях той виждаше приликата с жената, която бе обичал. Той притисна детето към себе си, за да потисне риданието, което се надигна в гърдите му. Не можа обаче да сдържи сълзите, те се стичаха по бузите му и капеха по копринените къдрици на детската главичка.

Мъжът се покашля и погледна момиченцето. Погледите им се срещнаха отново. И в този миг помежду им бе сключен съюзът, който нищо на този свят нямаше да може да разруши. Докато и двамата носеха в сърцето си спомена за онази, която бяха обичали, този съюз винаги щеше да хвърля мостове между тях, където й да са, през прегради и разстояния, винаги.

Лондон се бе превърнал в страшно и несигурно място. Мълвата за измяна и ужасни отмъщения пълзеше навсякъде. Към обичайните шумове на града сега се примесиха острите тревожни викове на кралската стража, впуснала се в преследване на съзаклятниците. Озверени викове и шум от бързо бягащи стъпки прокънтяваха в тишината на нощта, последвани от думкането на тежки юмруци по някоя здраво залостена врата. А след това идваха разпитите при светлината на факли. Тези разпити отвеждаха мнозина по пътя към бесилката или завършваха с набучени на копия глави по Лондонския мост. Но посегателствата върху живота на кралицата нямаха край. Напротив, те като че ли извираха направо от царството на злото. Мария Стюарт бе пленница на Англия, на трона й седеше Елизабет Тюдор. Животът и на двете бе в голяма опасност.

7 ноември 1585 г.

Недалеч от селото Бърфорд, Оксфордшиър, Англия

Живите пламъчета на безбройните дебели свещи сякаш трепкаха в съзвучие с веселото настроение на сватбарите, понесени в бързия ритъм на курантата. Празничната свирня на музикантите изпълваше големия салон на Бредбъри Хол и пригласяше на веселите смехове на лордовете и техните дами. А причина за празненството наистина имаше — защото честите годежи и също толкова честите осуетявания на сватбите на благородната Арабела Стамфорд най-после се бяха увенчали с брачен съюз. Не по-малко учудващ бе фактът, че смелият кандидат, който толкова настойчиво се бе домогвал до ръката й през всичките тези месеци, досега бе пощаден от съдбата, не го сполетя никакво нещастие. От близо половин дузина кандидати, които бяха имали честта да се нарекат годеници на тази дама, ни един не бе останал жив. Дори и маркиз Бредбъри, в чийто дом сега бе сватбеният пир. Риланд Хъксфорд, граф Чедуик, сметна, че е невъзможно върху едно толкова мило създание да тегне някаква прокоба и не се остави да го отклонят от ухажването, без да мисли за трагичната участ на своите предшественици. Сега той стоеше триумфиращ, завързан с гирлянд от зеленина за своята избраница, докато обвити с кожени ремъци чаши и сребърни бокали се вдигаха в чест на младоженците. Силната бира и виното, което още повече замайваше главите, бяха разпалили духовете. Прислужниците пъргаво притичваха, отпушваха нови бурета с тъмна бира, доливаха непрекъснато чашите с вино — бяло и червено, за да не пада празничното настроение.