Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

— Прощавайте, господарке! — С ръка на гърдите, той й се поклони. — Не съм ви виждал тука, докато лорд Сиймур ни беше още господар, та си помислих, че не сте го срещали.

— Така е — призна Елиза, смутена от кроткия му тон. — Този човек не заслужаваше да му дава обяснения и тя сама се упрекваше, че все пак разговаря е него. Без да обръща внимание на насмешливата му усмивка, тя важно додаде: — И все пак аз го познавам.

— Наистина? — Из дълбочината на качулката я стрелна любопитен поглед. — И сте в състояние да заявите, че е той, макар че никога да не сте го срещали?

Дързостта на този човек отново запали гнева на Елиза. Той явно се съмняваше в думите й! Сигурно само здравият разум го възпираше да я нарече лъжкиня! Но тя не можеше да прогони от главата си спомена за портрета. В първия миг бе помислила, че е възхитена само от майсторството на художника. Зеленият ловджийски костюм на маркиза изтъкваше представителната му фигура; двете големи кучета до него — същински вълци — извикваха представа за чудни приключения… Но всъщност изящното му аристократично лице, тъмните мигли и зелените очи, леко насмешливата усмивка се бяха оказали по-съществени, те привличаха погледа й отново и отново към онзи портрет.

Елиза долови, че този недодялан слуга се хили някак снизходително, като че нейното мълчание е вече доказателство, че просто се е похвалила. Раздразнението придаде острота на гласа й:

— Смееш се, защото знаеш, че не мога да докажа твърдението си. Маркизът бе убит при опит за бягство.

— Да, това и аз го чух — кимна нейният събеседник. — По пътя за Тауър било, измъкнал се от стражарите и го застреляли… — Мъжът отново се наведе и промълви толкова важно, като че ли му бяха поверили някаква тайна: — Ама знае ли някой какво е станало, като паднал от моста? Никоя човешка душа не го е зървала от тогава, а пък и нищо не намериха… — Той тежко въздъхна. — Виж, рибите яко са се угостили онази нощ.

Ужасната представа, която думите му извикаха, накара Елиза да потръпне. Тя събра цялата сила на волята си, за да се овладее — той явно говореше нарочно така, за да я смути, съзнателно насочваше вниманието й към такива ужаси.

— По-добре да мислим за тазвечерната гощавка… — Елиза млъкна, защото не знаеше как да се обърне към своя събеседник. — Майка ти сигурно ти е дала някакво име?

— Ами да, господарке, дала ми е. Тейлър се казвам. Просто Тейлър.

Елиза направи знак към насядалите на дървената маса и му напомни задълженията:

— Добре, Тейлър, сега се погрижи за гостите на скуайъра и за техните чаши, преди той да ни е потърсил сметка за разтакаването.

Слугата потъна в пресилен поклон:

— На вашите услуги, госпожо!

Смаяна от държанието му, Елиза не можа да сдържи забележката си:

— Няма що, добре имитираш обноските на своя господар.

Мъжът придърпа още повече качулката над лицето си и се засмя сдържано.

— Негова светлост на младини имаше толкова много учители, колкото пъпки има жабата. На мене ми беше интересно да слушам като го учат.

Тя вдигна вежди любопитно:

— А за какво си покриваш така главата и все си криеш лицето? Нима е студено в залата?

Отговорът му дойде много бързо:

— Не, господарке, не е студ, а зарад един белег от рождение. Да ви кажа, един само поглед върху клетото ми лице стига, за да падне човек в несвяст. Благородните господа направо могат да се задавят, като ме видят.

Елиза се въздържа да го разпитва повече, за да не се наложи да гледа уродството на този човек. Тя рязко го отпрати и го проследи с очи, за да се убеди, че ще започне да си гледа работата. Той обикаляше масите, допълваше тук и там някоя чаша или подаваше нов бокал. Наливаше ту от едната, ту от другата кана — на дамите и възрастните от едното вино, на по-яките мъже — от другото. Елиза продължи да го наблюдава. Учудена колко е съобразителен и сипва по-леко вино на ония, които не могат много да носят.

След като огледа залата за други заплеснати слуги, Елиза видимо си отдъхна — всички усърдно си изпълняваха задълженията. Докато местеше поглед от маса на маса и точно си отбелязваше къде какво трябва да се поднесе, Елиза не забеляза, че един от гостите се е приближил и е застанал зад гърба й. Някой свойски обгърна с ръка тънката й талия и преди тя да успее да се възпротиви, я целуна леко зад ухото, точно над плисираната яка.

— Елиза… Уханно цвете на нощта… — чу тя един плътен сладникав глас. — Душата ми жадува вашето благоволение, сладко дете! Имайте милост към онзи, който чезне по вас! Нека да вкуся нектара на вашите устни…