Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

Сега Елиза искрено се надяваше, че прави същото добро впечатление като жената на портретчето, за да може да извика у прислужника необходимото уважение. Елиза спря зад прислужника и запита почти любезно:

— Какво, харесва ли ти виното?

Покритата с качулка глава се извърна бавно към нея, така че се видя само отворът за лицето над едно широко рамо. Качулката бе придърпана толкова надолу, че покриваше наполовина лицето като маска. В сянката й проблясваха само тъмни очи, в които се отразяваше светлината на свещите. Елиза нямаше възможност да види чертите му. Човекът бе висок и изглеждаше някак различен от останалите слуги и Елиза сметна, че са го докарали от друга част на имението.

— Извинете, господарке, ама майсторът на избата поръча да опитвам виното, да не би да стигне до небцето на изисканите гости някакъв по-долен сорт…

Говореше като прост човек, но гласът му беше звучен, топъл и приятен. Той вдигна изпитателно каната, понаведе я и огледа съдържанието, след това почука с показалец по тумбестия съд:

— Помнете думата ми, господарке, това вино тука е от стара реколта! Вкусът му е мек и богат, съвсем различен от онзи киселяк, който Стамфорд предлага на гостите си.

Елиза погледна смаяно човека. Дързостта му направо я обърка и нарани чувството й за приличие.

— Съмнявам се, че скуайър Стамфорд се интересува от твоето мнение. Неблагодарник! Кой си ти, та да нямаш вяра на човека, който те храни? Срамота! — извика тя възмутено, но и с малко подигравка.

Прислужникът изпусна уморена въздишка.

— Срамота, да! Наистина срамота! — повтори той.

Елиза сложи ръце на кръста си и със светнали от гняв очи подхвана проповед:

— Така, това било значи! Искаш да се жалваш? Така ли? Знай, че господарят ще даде ухо по-скоро на един просяк от улицата, отколкото на оплакванията на прислугата от кухнята. Кажи си направо, че моето присъствие ти попречи на пиенето!

Човекът избърса устата си с ръка, обвита цялата в какъв парцал.

— Нямаше да е лошо господарят сам да опитва бъчвите си. Истинска беда е, че оставя да поднасят на гостите му тази вкисната помия!

— Ти толкова ли разбираш от вино или са те закърмили от люлката не с мляко, а с високомерие? — подхвърли Елиза надменно.

— Високомерие? — той презрително се изсмя. — Е, може да се каже, че съм видял и аз нещичко от префинените господари.

Елиза гневно го сряза:

— Тогава знай, че си ги дебнал да видиш повече, отколкото трябва!

Без да се засегне от забележката й, човекът отвърна само с безучастно свиване на раменете.

— Не е високомерие. Просто различавам добро от лошо. Правда от кривда… А се иска малко ум, за да усетиш разликата… — Той пристъпи към бъчвата и започна да пълни втора кана. — Ако негова светлост лордът беше сега тука…

— Така значи! Пак плачем за маркиза? Каква размирна сган! — възкликна Елиза, без да престава да следи с очи пълните подноси, които внасяха. С нетърпелив жест тя посочи на прислужниците да сервират на гостите, седнали на една скована набързо маса, докато сложи на място този невъзпитан слуга. — Тебе никой ли не те е учил на уважение?

— Е, учили са ме… — Качулката заглуши плътния глас, когато слугата се опита да изтрие с ръкава си разлетите капки. — Негова светлост, маркизът… Аз следвам неговия пример.

— Тогава значи учителят ти е бил лош! — го прекъсна грубо Елиза. — Цял свят знае, че лорд Сиймур беше убиец и че измени на кралицата!

— Тия приказки и аз ги чувах — отвърна мъжът и се засмя — ама никога не съм ги вярвал.

— Не са само приказки, — настоя Елиза. — Поне кралицата беше на това мнение. Тя конфискува имотите му и ги даде на вуйчо ми, сигурно защото е видяла, че е по-достойният…

Човекът рязко остави каната и се наведе напред, като че ли искаше гневно да възрази. Не го бе грижа, че качулката се плъзна и откри долната част на лицето му, покрита с остра светлокафява брада. Изпод надвисналите над горната му устна мустаци той разтегли уста в презрителна усмивка:

— Момиче, как можете да съдите така? Никога не сте виждали лорд Сиймур, а не познавате и скуайъра, щом казвате, че той бил по-достойният!

Елиза издържа погледа на очите, които сякаш я пронизваха от сянката на качулката. Гневът, който припламна в тях, за миг я стъписа, но тя вирна гордо брадичка и отвърна на атаката.

— Ти да не си ясновидец, та знаеш дали го познавам или не?

Мъжът се изправи в целия си ръст, отстъпи малко назад и скръсти ръце на гърдите си, насочил към Елиза поглед, пълен с подигравка. Елиза стигаше едва до брадичката му, тя вдигна глава към него, та чак шията я заболя, защото иначе трябваше да гледа само грубото зебло, което покриваше гърдите му.