Сибин Майналовски: Коледни сълзи

Винаги съм казвал, че Коледа е мрачен празник. По принцип няма лошо — та какво по-добро за един Тъмен Маг от един мрачен празник, би си казал някой с извратено чувство за хумор. Вярно е — по принцип си е така, но в действителност, повярвайте ми, не е. Още повече, че според традицията Коледа е семеен празник, а във всички светове едва ли ще намерите Тъмен Маг, който да се е обзавел с подобен лукс — семейство.

Ето защо не беше никак учудващо, че и тази Коледа моя милост се беше запътил към любимото място на всички депресирани елементи — кръчмата „Зелената котка“. Там редовно киснеха поне по пет-шест вкиснати и отчаяни от живота гоблина, джуджета, дриади… а по някои по-големи празници като тъпата Коледа например числото им се утрояваше, повярвайте ми. Що се отнася до мен, бях твърдо решен да прибавя собствената си (не по-малко депресирана) мутра към техните тази вечер.

Щом влязох в „Зелената котка“ обаче, останах неприятно изненадан: кръчмата беше празна. Даже я нямаше и станалата вече част от инвентара елфическа проститутка, която от известно време насам киснеше редовно с приятелката си по масите в очакване на поредния клиент. Само новото барманче Арчи, което заместваше собственика Рей Макгавърн (а Рей, както правилно се досетихте, беше отишъл да празнува някъде със семейството си), умислено търкаше чашите зад бара. По дяволите, тази вечер се очертаваше доста скучна.

Всъщност обаче бях сбъркал. Когато по навик тръгнах към камината, за да почеша зад ушите разкошната зелена персийка, дала името на кръчмата, забелязах, че на бара е седнал още някакъв елемент. Не бях го видял веднага, понеже и той като мен бе облечен почти изцяло в черни дрехи. Изключение правеха само ботушите му и късата жилетка, които бяха масленозелени. От пръв поглед го оприличих на колега — Тъмен Маг от аркейнския орден на Мрачния Меч. Вътрешно се свих, понеже не го знаех в какво настроение е. А когато един Тъмен от ордена на Мрачния Меч е в кофти настроение, най-умното, което можеш да направиш, е да се държиш по-надалеч от него, понеже в най-добрия случай можеше да унищожите света при сблъсъка си, а в най-лошия… е, родителите ти едва ли щяха да имат какво да погребат в семейната крипта… Не се смейте — бил съм очевидец и на двата примера.

Орденът на Мрачния Меч беше доста странна организация. Неговите адепти проповядваха, че светът се е появил такъв, какъвто го познаваме сега, когато Бог е изпаднал в неописуема ярост и е разсякъл с Великия Меч на Светлината първоначалния си проект за Вселена. От страшната сила на удара сияещият някога Меч се обвил в тъмен покров и станал по-черен от Нищото, по-мрачен от Тъмния Владетел и по-страховит от дяволски гняв. Бог захвърлил Меча в по-тъмната половина на Вселената и я прокълнал навеки, отричайки се от нея. Орденът на Мрачния Меч (така бяха започнали да наричат някогашния Меч на Светлината) се бяха врекли един ден да открият оръжието и с помощта него и на страховитите си Тъмни Магове — които не бяха минали през Магическата Школа като мен например и затова според някои бяха самозванци — да съединят наново двете Вселени. Някога, когато бях хлапе, на има-няма 1500–2000 години, често казано, и аз се бях увлякъл по тази легенда, но сега, когато бях на възраст почти четири пъти повече, едва ли бих се хванал.

Никога досега обаче не бях срещал аркейнски Тъмен очи в очи. Ето че сега ми се удаваше прекрасна възможност да си поговоря с един от тях. След кратък размисъл реших да поседна до него, да изпием по халба ейл и (ако беше в добро настроение, разбира се) да си поговорим като колеги.

Още докато разкопчавах плаща си и оставях шапката си на стола до него обаче ми стана ясно, че думите „добро настроение“ и този приятел тази вечер явно си бяха обявили война. Младежът (понеже очевидно нямаше и 3000 години) беше сключил вежди, очите му бяха кръвясали и като че ли готови всеки миг да се напълнят със сълзи, а челюстите му бяха здраво стиснати, сякаш за да не изтърват някоя шестстепенна оркска псувня. Пред него бяха наредени поне една дузина — ако не и повече — еднолитрови халби, от които само една беше пълна. Останалите бяха пресушени до дъно и даже и най-големият пияница не би могъл да изцеди и една капка от тях. Приятелчето явно беше на дъното на депресията си и продължаваше да копае, за да стигне дори още по-надолу. Нищо обаче — реших да рискувам, понеже ужасно не ми се пиеше сам. А плюс това от два месеца не бях утешавал никого и душата ми на доморасъл психоаналитик започваше да страда… Шегувам се, разбира се, но ако знаете колко пъти понякога е досадно да бършеш сълзите и сополите на подобни разкиснати елементи, без да има кои да изслуша теб… От време на време наистина се запитвах дали не съм объркал призванието си и дали не трябваше вместо да подавам документи в Магическата Школа, да се опитам да следвам психоанализа.