Катлийн Удиуиз - Шана

Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон

Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове.

Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна.

Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изисканите буржоазни къщи, каретата се появяваше само като призрачна сянка. От стрехите по покривите мълчаливо се хилеха гранитни улуци, изпускайки дъжда да изтича от муцуните, сякаш алчно се опитваха да уловят една твърде бързо бягаща плячка.

Сред червеното кадифе на пухкаво меката тапицерия на каретата Шана се опитваше да се предпази от главоломното клатушкане. Потискащата ноемврийска нощ извън кожените завески на прозорците слабо я засягаше. Самотна, потънала дълбоко в мрежата на мислите си, Шана бе втренчила поглед пред себе си. На светлината на уличния фенер можеше да се разпознае студеният, коравосърдечен блясък в синьозелените й очи. Но в тях не можеше да се открие ни следа от дружеска топлота, ни полъх на утешителна любов. Лицето й, така възбуждащо младо и красиво, не изразяваше никакво чувство. Но и защо ли пък да трябваше сега, далеч от ятото обожатели, които я ухажваха, да излъчва грация и прелест? Тя, разбира се, и иначе не се стараеше особено, освен в момент на каприз. И тогава наистина нито един мъж на света не можеше да устои на магията й. Но мрачната решителност, която святкаше от очите й в този нощен час, би могла да уплаши и душата на герой.

„Някой трябва да ме е проклел! — устните й се свиха надменно в мълчалив монолог. — Небето е вдигнало благословията си от мен и не ме закриля! Иначе този път сигурно щеше да ми бъде спестен. Защото къде по света в такава нощ едно момиче трябва да се излага на опасност, за да потърси разрешение за сърдечните си мъки“… — Сетивата й отново забродиха из лабиринта, който вече така често бяха обхождали. — „Каква жестока шега на съдбата е, че трябваше да съзра слънчевата светлина на този свят през заболелите клони на бащиното богатство. Ако бях бедна, щях да съумея да си намеря съпруг, който да ме желае заради самата мен!“

Тя въздъхна, когато — ах, за кой ли път вече — проверяваше чувствата и мислите си. Какво й бяха донесли досега красотата и богатството? Трябваше ли да пропилее три години в най-добрите училища на Европа, досадена почти до безумие, защото там, където се опитваха да налеят в главите на по-издигнатите дъщери как се държи в двора една благородна девойка и как си подбира гардероба, за тежкото изкуство на писането и смятането например почти не се говореше. Но тя бе красива и фустогоните я преследваха като рядък дивеч, за да се къпят — за нейна сметка — в славата на неустоимостта. А щом се разчуеше, че е дъщерята на Орлан Трейхърн, един от най-богатите търговци, към нея, по правило неизбежно, се ориентираше и цял куп лицемерни ергени с мизерни условия на живот, за да поискат ръката й прекалено скоро. Тези контета винаги усещаха на гърба си жлъчта на нейната ирония; жестоко и с думи, които боляха като удари с камшик, тя разбиваше всяка илюзия, след което те, всички до един, се отдръпваха нацупено, с издъно накърнена мъжественост.