Кит Гарланд - Ястреба и гълъбицата

Скъпи читателю,

Навярно и ти си чувал, че писателите изпитват особено привличане към определено място, където душата им се чувства „у дома“. Аз имам две такива кътчета: Лондон и Югоизточна Вирджиния. За жалост съпругът ми работи за компания с централа в западните покрайнини на Чикаго. Това обаче не ме спира да натоваря колата, да кача трите деца и всеки юни да предприемам двудневно пътуване до Вирджиния. Обожавам бреговата ивица там, особено когато водите бушуват под сиви и надвиснали облаци. Взирам се в морската шир и главата ми се изпълва със стотици истории. Лесно е да си представиш как внезапно на хоризонта се появява английски военен кораб, точно както е станало през 1812 г., когато Англия се опитва да завладее Америка за втори път. Тази история е родена там, на плажа, докато синовете ми правеха пясъчни кули в краката ми, съпругът ми караше кану, а баба седеше под чадъра.

Искрено ваша:

Кит Гарланд

Заливът Чесапийк

юли, 1814 г.

Нощта бе идеална за бягство.

Камбаната на кораба глухо изкънтя в тишината, обграждаща пустите палуби на Гърмяща змия. Беше полунощ. Оръдията извисяваха безмълвните си грамади. Четирите мачти с прибрани платна се надигаха нагоре и острите им силуети се открояваха на фона на тъмното, безлунно небе. Във въздуха не се усещаше и най-слаб повей. Никакъв звук не нарушаваше спокойствието на нощта освен поскърцващите дъски на английския боен кораб, хвърлил котва на не повече от триста метра от бреговете на Тайдуотър, щата Вирджиния, и плясъкът на вълните, които се разбиваха в корпуса му.

Самотният моряк на вахта се взираше към хоризонта да не би да се мерне вражески кораб или някои от частните въоръжени плавателни съдове, упълномощени от правителството по време на война да се включат в нападания срещу неприятеля, дръзнал да се прокрадне към брега на Атлантическия океан. Дежурството течеше спокойно. Нищо не бе се случило, откакто се спусна здрачът.

На потъналата в мрак кърма през фалшборда се плъзна дебело конопено въже и възелът в края му с лек плясък проряза водната повърхност. Три сенки, плътно прилепнали една за друга, започнаха да се спускат. Преди да се потопи във водата, всеки от бегълците стискаше въжето здраво, сякаш конопът бе последната нишка, която ги свързваше с живота.

— Ще се справя ли, Теди? — долетя дрезгавият шепот на Уил.

Плътният му глас потрепери не само от внезапния хлад на водите, но и от нещо друго — може би страх, но Теди побърза да отхвърли тази мисъл. Намираха се прекалено далеч — бяха прекосили цял океан и рискували твърда много, за да позволят именно в сегашния критичен момент да ги обземе паника.

— Разбира се, че ще се справиш — отвърна тихо тя и посегна да хване Уил за ръката.

Неведнъж през последните три месеца — откакто започнаха да изпълняват плана си, измислен в нощта, когато баща им почина от пневмония в малката задна стаичка на книжарницата, Теди се беше пресягала да хване заръката по-големия си брат. Знаеше, че успехът им зависи не само от убедителното й представяне за английски моряк, но и от готовността на Уил да й довери изцяло съдбата и на двамата. Той сам разбираше, че би било ужасно да копае въглища срещу мизерно заплащане до края на живота си и така да умори и себе си, и Теди от глад. Но гордостта, дори прекомерна като тази на Уил, можеше да бъде потъпкана във военновременни условия. Теди бе овладяла собствените си лоши предчувствия по време на пътуването. И Уил трябваше да постъпи така. Тя просто не би допуснала друго.

Дори в тъмнината усещаше напрегнатия поглед на живите теменуженосини очи, същите като нейните, пълни с енергия и пламък. Такива някога бяха и очите на баща им. Но погледът на Уил бе като на десетгодишно дете, търсещо подкрепа и уверение за пореден път.

Душа на десетгодишно дете, затворена в силното тяло на двадесет и две годишен мъж.

Беше изплашен. Усещаше го от начина, по който пръстите му стискаха ръката й. Да можеше този страх да се превърне в решителност и енергичност, необходими за преплуването на тъмните, ширнали се пред тях води.

По време на война дезертьорството се наказваше особено строго. Уил също го знаеше. Командирът на Гърмяща змия, контраадмирал Джереми Кокбърн, се бе сражавал бляскаво под командването на адмирал Нелсън при Трафалгар и заслужено се ползваше със славата на военен гений. Откакто се отправиха към Америка обаче, той се прояви и като най-ревностния привърженик на войната сред командирите на Кралския флот. Очевидно тази репутация му харесваше. Само преди седмица бе завладял американска фрегата във водите край Бостън и бе побързал да обеси четирима от пленниците заради дезертьорство от английския флот. По-късно плъзнаха слухове, че Кокбърн е измислил обвинението от чиста скука и за да напомни на екипажа си, че се намират в неспокойно военно време, да не би на моряците да им хрумне да се разбунтуват.