Кит Гарланд - Ястреба и гълъбицата

Теди се взираше през люка в тъмнината навън и чуваше всяко изплющяване на бича, стоварващ се върху гърба на Уил. Цената, която Кокбърн й бе определил да заплати, бе малка в сравнение с мъченията, които Уил изтърпяваше. Вече не ставаше въпрос за свобода, а за спасяването на двамата от смърт. Думите, които най-накрая изрече, с мъка излязоха от свитото й гърло:

— Добре, споразумяхме се. Но как ще осъществим това начинание?

— Сега ще ти обясня. — Кокбърн отиде до сандъка, вдигна капака и започна да рови вътре. Извади няколко чифта тъмни панталони, огледа я още веднъж, поклати глава и продължи да търси по-надълбоко. — Да, това ще стане — каза той и се обърна. Държеше тъмна пелерина, шапка с голяма периферия и чифт ботуши. — Преди да отплаваме от Лондон принудих един разбойник да се откаже от занаята си и го убедих, че за него има бъдеще във флота. Непрокопсаникът дезертира в Бостън. — Подхвърли дрехите към Теди. Воняха на мухъл. — Ето ти облекло за нашите бъдещи среднощни срещи на брега. Ще ти свърши добра работа, ако налетиш на енергичен американски взвод. А що се отнася до срещата със скъпата ти леля Едуина… — Кокбърн вдигна средна по големина чанта и нещо, което приличаше на рокля с отблъскващ оранжев цвят. Той огледа дрехата внимателно. — Очевидно предишният капитан на кораба е имал слабост към жени със съмнителен вкус. Дръж чантата и прибери в нея вързопа. Ще се преоблечеш, когато те оставя на брега близо до Хамптън. Вярвам, ще успееш да си осигуриш превоз, като имам предвид колко добре се справи да ни измамиш всичките. Набавянето на кон няма да те затрудни, нали съм прав?

Тя го изгледа хладно и притисна вързопа към гърдите си.

Той вдигна вежди.

— О… Да не би да съжаляваш за нещо? Или тъгуваш за брат ти? Ако не беше той, щеше да си стъпила вече на плодородната земя на Вирджиния, а не върху дъските в каютата ми. Но слабостите са за това, за да се възползва от тях човек, Теодора. Това е урок, който повечето хора трябва да научат, и вярвам, че ти никога няма да го забравиш.

Единствено по този въпрос тя бе напълно съгласна с него.

Плантацията Мирамер

Тайдуотър, Вирджиния

август, 1814

— Уинчестър! По дяволите, братовчеде, трябва ли вечно да демонстрираш незачитането си към всички останали?

Независимо от упрека в гласа, проехтял от фоайето — или може би именно заради него — Майлс Уинчестър не спря изкачването си по извитото стълбище, като взимаше по две стъпала наведнъж.

— За Бога, Майлс, и без това се говорят доста лоши неща. Старая се да ги опровергая, доколкото мога. Та само преди минути надълго и нашироко се опитвах да убедя приятеля си Макинтайър колко приятен човек всъщност можеш да бъдеш. В определени моменти, разбира се, които не само бързо преминават, но и рядко се случват, и ако не си прекалил с алкохола, естествено. Понеже съм убедителен, Брет, изглежда, бе склонен да промени мнението си за теб, но точно в този миг ти нахълтваш, сякаш кучета те гонят по петите и хукваш по стълбите, без дори да поздравиш гостите ни. А те са отбрана компания, братовчеде, и самият командир Джордж Фаръл е сред тях.

— Още по-основателна причина значи — отвърна Майлс с типичния си грубоват тон, без да се спира. — Това са твои гости. Не съм в настроение, а и не си спомням някога да ми е било приятно да разговарям с флотски първенци.

— Трябва ли да предположа в такъв случай, че конят Див вятър е спечелил състезанието днес?

При тези думи Майлс най-сетне се спря и погледна братовчед си, застанал в подножието на стълбите, сияещ в парадната си флотска униформа. Деймиън Коул се ухили и вирна нос, все едно надуши соления морски бриз. За Майлс той бе много млад, твърде, макар и невинно, амбициозен и прекалено ангажиран с онова, около което се въртяха приказките в салона: бойните действия. Очевидно войната бе обсебила съзнанието на Деймиън, иначе нямаше да дръзне да критикува маниерите на мъж, когото обикновено смятаха за невъзпитан, нетърпимо арогантен и най-вероятно не с всичкия си. Нито пък после да се ухили като глупак и да изпъчи гърди в патриотичен плам, все неща които знаеше, че Майлс ненавижда.

Но Деймиън още не си даваше сметка колко глупави са всъщност младостта, неопитността и патриотичната треска.

Глупаци, всичките събрани като охранени гъски в салона, обсъждат стратегии, които няма да доведат до нищо. След вече три години сражения нито англичаните, нито американците бяха постигнали значима победа, но безброй хора загинаха и още доста щяха да ги последват. Загледан в Деймиън, Майлс изведнъж усети собствените си тридесет и пет години като тежък камък върху раменете си.