Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

Внезапно Айслин скочи. Нещо се раздвижи в края на гъстия храсталак, след който започваше блатото. Появи се слаба женска фигура, която предпазливо се държеше в сянката на дърветата и храстите. Сърцето й изстина — може би предателката беше собствената й майка? Напрегна се, но не можа да я познае, фигурата беше скрита под широка черна наметка. Коя ли беше? Дали не беше Хайлан? Може би се опитваше да си улови някой фландърски лорд, след като нямаше късмет при Вулфгар?

Ала след минута утринното слънце освети лицето на жената, която напредваше с бързи крачки. В първия миг Айслин облекчено въздъхна: беше познала мършавата физиономия на Гуинет. Почака, докато жената навлезе навътре в горичката, и видя, че там я очаква мъж в селска носия. Двамата размениха няколко думи, свели глави един до друг, после мъжът се обърна и отново изчезна в гъстата гора. Гуинет изчака малко в сянката на дърветата и бавно тръгна обратно към залата.

Айслин хвърли кратък поглед към Брюс, който мирно спеше в люлката си, и изскочи навън. Трябваше веднага да съобщи на Болсгар за откритието си. Мина доста време, докато слугата го повика от кулата. Айслин крачеше неспокойно напред-назад пред камината.

— Защо ме викате, милейди? — попита задъхано старият рицар и в гласа му прозвуча укор. — Трябваше да напусна наблюдателницата. Нали знаете колко много неща зависят от това…

Айслин пое дълбоко въздух и тихо отговори:

— Видях предателя, Болсгар! Видях как Гуинет отиде в гората до блатото и се срещна с някакъв чужденец.

Лицето на стареца се сгърчи като от удар. Очите му се втренчиха в лицето на Айслин, което изразяваше дълбоко съчувствие. За съжаление, нямаше място за съмнение.

— Гуинет… — повтори тихо Болсгар. — Разбира се… Кой друг е способен на подобна мерзост?

— Тя тръгна обратно към залата — произнесе предупредително Айслин.

Болсгар кимна, потънал в мислите си, и втренчи поглед в пламъците. След секунди вратата се разтвори и на прага застана Гуинет. Лицето й сияеше. Тананикаше си някаква песничка. Болсгар се извърна и я измери с мрачен поглед.

— Какво ви тревожи, татко? — попита весело дъщерята. — Може би закуската е била прекалено обилна за годините ви…

— Не, дъще — изръмжа старият. — Тревожат ме съвсем други неща. Преди всичко една предателка, която излага собственото си семейство под ножа на чужденеца…

Гуинет смаяно облещи очи. После потрепери от гняв и изкрещя на Айслин:

— Какви лъжи си му надрънкала пак, проклета кучко?

— Сигурен съм, че Айслин не лъже! — изрева Болсгар. Ала се овладя и продължи: — Отдавна те познавам, Гуинет. Ти винаги си мислила само за себе си. Би предала всеки, стига да имаш полза от това. Ала все още не мога да проумея — защо е това предателство? — Обърна глава, не можейки да понася повече вида й. — Каква полза, ако потопиш в кръв бедната ни земя? Какви фалшиви приятели си си избрала пак? Първо онзи коварен самохвалко Рейнър, а сега чужди мародери!

Когато се спомена името на Рейнър, Айслин забеляза как другата жена гордо изправи глава и победоносно се взря в баща си. Младата жена светкавично проумя връзката и скочи от стола си.

— Рейнър! Той е водачът на разбойниците! Никой друг не познава така добре земята ни! Тя ни е предала на Рейнър!

— За Бога! — изрева вбесено Болсгар. — Това е най-черният ден в живота ми!

— Така ли, скъпи татко? — озъби се Гуинет. — По-черен дори от онзи, в който узнахте, че скъпоценният ви син е копеле? Вие и тази саксонска мръсница отнехте и последното, което ми беше останало! Направихте ме проста слугиня — мен, която трябваше да бъде господарка на този дом! А когато се опълчвах срещу лъжите и клеветите на тая пачавра, собственият ми баща ме нападаше в гръб!

Болсгар замахна и с все сила зашлеви дъщеря си през лъжливата уста. Гуинет се олюля и тежко се опря на масата.

— Да не съм чул повече тази дума! — изрева той. — Вече нямам дъщеря!

— Вие май продължавате да обичате Вулфгар, въпреки че в очите на целия свят е само едно нещастно копеле! — изсъска ядно Гуинет. Лицето й се разкриви от омраза. — Тогава се насладете на деня, защото смъртта ще го настигне още преди смрачаване.

Айслин потръпна и страхливо прошепна:

— Примамили са го в засада… О, Господи! Ще го нападнат в гръб и ще го убият!

Овладя се и със заплашително святкащи очи пристъпи към Гуинет. Ръката й стисна дръжката на малката кама в колана.

— Кажи веднага къде е поставена засадата, кучко! — изсъска нежният й глас и дори Болсгар я загледа смаяно. — Кажи ми или ей сега ще разпоря продажната ти уста!