Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

Норманинът отпусна копието и опря ръце на тревата, за да си поеме дъх. Едва след няколко секунди се обърна към Айслин, която полагаше всички усилия, за да се изправи, опирайки се на дървото. Навехнатият крак не можа да издържи тежестта на тялото й и младата жена със стон се отпусна на земята.

Вулфгар разтревожено скочи и побърза да й се притече на помощ.

— Глиганът ли ви нападна, мила? Ранена ли сте? Къде?

— Не, Вулфгар — усмихна се насреща му тя. — Паднах от коня си. Заплете се в тръните и ме хвърли от седлото. Кракът ми е ранен, но няма нищо счупено.

Ръцете му вдигнаха тежката пола и разголиха раната на бедрото. Пръстите му внимателно опипаха отока. Погледът му се насочи към лицето й и се усмихна на ясния отговор, просиял от виолетово-сините очи. Айслин обви с ръка врата му и го привлече към себе си. Устните им се срещнаха в безкрайна целувка.

Вулфгар я вдигна на ръце и внимателно я понесе към топлата постеля от листа в края на полянката. Съединиха телата и душите си, забравили за раната.

Слънцето вече наближаваше хоризонта, когато в далечината прозвучаха разтревожени викове. Клонките се чупеха с трясък под тежките конски копита. Скоро на полянката изскочиха Гоуейн и Суейн, пробивайки си с мъка път през гъстия храсталак. Забелязаха двамата влюбени и спряха като заковани. Меката постеля от листа изглеждаше нарочно създадена за тях.

Вулфгар невъзмутимо се надигна на лакът.

— Накъде сте се запътили, уважаеми? Кой глиган ви доведе насам?

Гоуейн поруменя от смущение.

— Простете, милорд — промълви задавено той. — Намерихме кобилата на лейди Айслин и си помислихме, че се е случило нещастие…

Отново се чу шум и от храстите излезе Гуинет. Насочи мрачен поглед към прегърнатата двойка, после безмълвно се отдалечи.

— Нищо ми няма — засмя се весело Айслин. — Конят ме хвърли от седлото, но Вулфгар скоро ме намери и досега си… почивахме.

Скоро и последните плодове бяха обрани. Хладните октомврийски нощи попариха блестящите есенни цветове на листата и природата навлече тъмна дреха.

След деня на лова Гуинет се отнасяше към Айслин с изненадваща сдържаност. Понякога можеше да се нарече дори любезна.

Керуик и Хайлан бяха станали популярни личности в малкото градче. Не можеха да си проговорят, без да се скарат. Спореха безкрайно за дреболии, за голяма радост на децата, които ходеха след тях и с удоволствие им подражаваха. Хайлан се прослави с готварското си изкуство и получи правото да се разпорежда с хранителните запаси и да определя седмичното меню.

Айслин много се радваше, че майка й вече ходи винаги чиста и спретнато облечена. Когато Вулфгар не беше наблизо, тя сядаше при внучето си и започваха безкрайни игри. Всеки ден му носеше малки подаръци, направени от парчета плат. Когато Айслин го кърмеше, Майда се взираше в гръдта й с истинска нежност. Все още не проговаряше нито дума. Ала от ден на ден все повече заприличваше на бившата господарка на Даркенвалд.

Момченцето беше наследило светлата кожа на Айслин. Косичката му си остана златночервена. Единствената грижа на младата лейди през тези дни беше поведението на Вулфгар. Съпругът й очебийно избягваше детето и сякаш гледаше на него като на необходимо зло. Айслин съсредоточи цялата си любов върху детето и то се развиваше великолепно.

Валовете на крепостта бяха пред завършване. Ала работата по главната наблюдателна кула напредваше бавно. Докарването на грамадните гранитни блокове от каменоломната изискваше големи усилия, обработването им също. Нужни бяха много силни коне и дълги въжета, с които да ги овързват.

В началото на ноември се появи пратеник и донесените от него известия помрачиха челото на Вулфгар. Въстаналите фландърци се съюзили с непокорните английски лордове от Дувър и Кент. Чуждите войски слезли край скалите на Дувър и тръгнали срещу града, държан от армията на Вилхелм. От своя страна новият английски крал повел войската си от Нормандия към север и проникнал дълбоко във Фландрия, за да унищожи въстанието в зародиша му. За нещастие претендентът Едгар успял да избяга в Шотландия и насъсквал владетелите й срещу Вилхелм.

Откъснати от войската фламандски войници бродели из Южна Англия и грабели всичко по пътя си като отмъщение за поражението си. Вилхелм нямал никаква възможност да се притече на помощ на заплашените си васали. Затова кралят молеше Вулфгар да спре нашествениците и да отреже обратния път към крайбрежието.