— Гръм и мълнии!
Нито сър Томас, нито Джими изглежда сметнаха забележката за неуместна. Коментари липсваха.
— Дърт мошеник! — продължи необезпокояван Негова светлост, обръщайки се към сър Томас. — И ти имаше нахалството мен да наречеш „измамник“!
В очите на рицаря на Нейно величество блеснаха някакви искрици живот, но мигновено угаснаха.
— Горкият аз — завайка се самосъжалително Негова светлост. — През всичките тия години ти ме печеше на бавен огън, показа ми какво е Адът приживе, а през цялото това вре ме… О, ако знаех по-рано!
Той се обърна към Джими.
— Пит, братче… аз… по дяволите… не знам какво да кажа. Ако не беше ти… Винаги съм харесвал американците. Ако нямаше такива пичове като тебе и досега нямаше да я има оная Декларация за независимост. Е — Негова светлост се запъти към вратата, — ще отида да видя какво ще каже леля Джулия за цялата тая смехория.
Сър Томас се разтресе като ударен от ток и скочи на крака.
— Спенсър — викна той, — забранявам ти да казваш и дума за това на леля си.
— О! — отвърна му в същата октава лорд Дрийвър — Забраняваш ми?
Сър Томас изпадна в конвулсии.
— Тя винаги ше ми го натяква.
— Обзалагам се, че така ще стане. Но можем да проверим на място.
— Спри!
— Е?
Сър Томас попи потта от челото си и би се учудил, ако поглеждайки я, не откриеше, че е кървава. Той дори не смееше да си представи грандиозната олелия, която би могла да завихри лейди Джулия, въоръжена с истината. В началото страхът тя да не открие безобидната му малка заблуда имаше навика да го държи буден до късно през нощта, но постепенно, убеждавайки се в съвършенството на имитацията, която никой така и не разпозна, неговите кошмари почти изчезнаха. Но не напълно. Дори и в добро разположение на духа съпругата му често имаше върху му хипнотичното въздействие на звероукротител. Затова въображението му изключваше и звука, и картината, пришпорено да си представи дълбините на аристократичното негодувание и презрение, които лейди Джулия щеше да ливне отгоре му в случай като този.
— Спенсър — събра отново сили да изграчи сър Томас, — настоявам да не информираш леля си за случката!
— Какво? Искаш да си затворя устата? Искаш да стана съучастник в тази долна, безобразна измама?
— Я, виж ти, чак тук може да се чуе как ври кръвта на Дрийвърови — подхвърли Джими, придавайки страхопочитание на гласа си.
Лорд Дрийвър направи още една крачка към вратата.
— Спри! — ревна сър Томас с щръкнала от ужас коса.
— Е?
— Спенсър, момчето ми, струва ми се, че не винаги съм се държал добре с теб.
— Струва ми се? Не винаги? Мили Боже! Ако всеки път, когато си се държал с мене като с непослушно хлапе, ми беше давал по една петарка, досега щях да съм най-богатият човек на света. Най-пресният случай е от тази вечер, когато те помолих за няколко скапани лири.
— Сега, като премислих — отреагира веднага сър Томас — щом толкова ти трябват… Колко бяха? Петдесет?
— Бяха двайсет — изрече високопарно Негова светлост, — но повече не ми трябват. Задръж си ги. Ще трябва да спестяваш за нова огърлица.
Пръстите на лорд Дрийвър стиснаха дръжката на вратата.
— Спенсър! Спри!
— Слушам.
— Трябва да поговорим. Не трябва да бързаме.
Сър Томас отново вдигна кърпичката към челото си.
— В миналото навярно — подхвана отново изповедта си той — нашите отношения не са били на нужното ниво… Грешката беше моя. За мен беше трудна задача да се грижа за млад човек на твоята възраст…
Съзнанието за понесените неправди изкара пяна на устата на Негова светлост.
— По дяволите грижите ти! — ревна той. — Кой е искал от теб да се грижиш за мен? През всичките тези години ти ме следеше като хрътка. Ти ми отряза издръжката точно когато най-много се нуждаех от нея и аз трябваше да идвам да ти се моля за пари дори за да си купя една едничка цигарка. И в очите на всичките си приятели съм изглеждал като най-тъпият задник, който някога е съществувал. Всички ми се подиграваха. Трябваше непрекъснато да крънкам пари от кой ли не, за да преживявам. И на теб дължа петарка, Пит, нали стари друже?
Дългът възлизаше на десет лири, ако трябваше да е прецизен в сметката, но Джими не го сподели гласно. Той реши, че сигурно споменът за онези пет лири, които му зае в „Савой“, се е изличил от паметта на графа.
— Забрави — измърмори той.
— Не, няма да ги забравя — запротестира Негова светлост. Това само доказва моите думи. Ако имах прилична издръжка, това нямаше да се случи. И още нещо. Не ми позволи да се запиша в Дипломатическата служба. Защо не ми позволи?
Читать дальше