П. Удхаус: Човек на живота

— Как разбрах ли? Ако искате да разберете какво ме наведе на подозренията, не бих могъл да кажа. Един опитен бижутер може да усети фалшивите камъни, дори да ги подуши. Някога работех при един бижутер и оттам научих доста за скъпоценните камъни. Но ако имате предвид, дали мога да докажа думите си, никак няма да ми е трудно. Вижте тук. Тези камъни би трябвало да са диаманти. А диамантът е най-твърдото вещество в природата — с нищо не може да се нарани. Аз извадих един малък рубин от иглата си, за който съм сигурен, че е истински. Той не би трябвало да остави никаква следа по диаманта. Но не стана така. Рубинът остави драскотини и по двата камъка, които изпробвах. Мога да продължа и с останалите, ако желаете, но не е нужно. Мога да ви кажа точно от какъв материал са „диамантите“. Казах, че са от стъкло, но не бях съвсем точен. Материалът е бял цирконий. Много е лесен за обработка. Предполагам, че не искате техническо описание на обработката. Само ще спомена, че две минути в пламъка на спиртника са като две седмици на морския бряг за белия цирконий. Успях ли да ви убедя или ще искате и тест с поляризирана светлина?

Сър Томас посегна към най-близкия стол.

— Значи така си ги разпознал?

— Това беше… — започна скромно Джими, когато внезапно хрумване го накара да спре насред изречението. Той внимателно се вгледа във варовия разтвор, който в момента представляваше лицето на сър Томас.

— Вие сте знаел? — възкликна Джими, удивен, че подобна възможност не му е минавала през ум досега. — За бога, знаел сте! Вие сте я поръчал. Досещам се как е станало. Затова не бяхте шокиран, когато ви казах, че знам за огърлицата.

— Господин Пит!

— Да?

— Трябва да ви кажа нещо.

— Слушам ви.

Сър Томас се опита да възвърне предишната си надъханост. Когато заговори, в тона му се долавяха отблясъци от доскорошната му помпозна риторичност.

— Господин Пит, аз ви заварих в изключително дискредитиращо ви положение…

— Вие не се грижете за моето положение — хладно го прекъсна Джими. — По-добре съсредоточете цялото си внимание върху вашето собствено. Нека бъдем откровени един с друг. Вие сте здраво накиснат в смрадливата каша. Какво предлагате да предприемем?

— Не разбирам за какво говорите?

— Така ли? — изви вежди Джими. — Ще се опитам да изясня думите си. Поправяйте ме, ако греша. Когато сте се оженил за лейди Джулия, предполагам, ви е дошло нанагорно в определена степен. Знаейки, че сте милионер, хората са очаквали от вас нещо много специално като подарък. Все пак сте били младоженец. А вие, като практичен и пестелив по природа човек, сте се запитали дали няма някакъв начин без да загубите репутацията си на щедър жених, да не се бъркате толкова надълбоко в джоба. Прав ли съм?

Сър Томас запази каменно изражение.

— Прав съм — сам си отговори Джими. — Хрумнало ви е, че едно подходящо подбрано бижу би могло да свърши работа. Маневрата е изисквала естествено известно напрежение. Но в крайна сметка, поднасяйки й щедрия си подарък, лейди Джулия едва ли е щяла да пожелае проверка чрез поляризирана светлина и рефракторна течност. Сигурно сте изчислили на 99 процента вероятността тя да го приеме на доверие. По тази причина вие сте посетили някой известен с дискретността си бижутер и сте му доверили своето желание. Предполагам, че сте предложил стъкло, но бидейки хитър човек, бижутерът е изтъкнал, че стъклото е рискован материал. Красиво е, когато е ново, но дори при най-внимателно отношение полировката на стените и остротата на ръбовете бързо се повреждат. Освен това много лесно се драска. Чувайки това и отчитайки факта, че лейди Джулия едва ли ще държи огърлицата под стъклен похлупак, вие сте отказал този вариант. Тогава гениалният ювелир ви предлага белия цирконий, отбелязвайки, както аз направих преди малко, че след подходяща обработка с огън и собствената му майка няма да го познае. А ако си е падал и малко любител антиквар може и да е добавил, че през миналия век белият цирконий наистина се е смятал за диамант от нисък клас. Какво би могло да бъде по-подходящо? „Действай, драги!“ — сте викнал вие весело и всичко е било тип-топ. Прав ли съм? Забелязах, че не ме поправихте нито веднъж.

Затова дали сър Томас щеше да отговори утвърдително, би могло да се поспори. Той тъкмо беше отворил уста, когато завесата в дъното на стаята подскочи като оживяла и на сцената с глухия плясък на гюлле, метнато от някой юначага, изскочи лорд Дрийвър. Ефектната му поява беше съпроводена и от възмутен кряк.