П. Удхаус: Куково лято в Бландингс

До отворения прозорец на прочутата библиотека в замъка Бландингс, клюмнал като мокър чорап, което бе обичайната му стойка при липса на опора за гърба, стоеше граф Емсуърт — този колкото добродушен, толкова и завеян благородник — и съзерцаваше своите владения.

Утрото бе прекрасно и нежни летни ухания изпълваха въздуха. Но в мътносините очи на Негова светлост се четеше поголовна тъжовност. Челото му бе набраздено, а устните свадливо свити на фунийка. Всичко това бе крайно озадачаващо, тъй като той бе безоблачно щастлив по природа, както може да е щастлив само мисловно необременен човек с превъзходно здраве и необозрими доходи. Един журналист, описвайки в статия замъка Бландингс, беше се изразил по следния начин: „Процепите между вековните камъни са покрити с нежен мъх и отблизо замъкът сякаш е покрит с растителна козина.“ Това описание би подхождало и на собственика. Повече от петдесет години кротко и ненарушавано спокойствие бяха придали на лорд Емсуърт интересен мъхест вид. Много малко неща бяха в състояние да нарушат душевния му покой. Дори по-малкият му син, Достопочтеният Фреди Трипуд, невинаги успяваше да го стори.

Ала ето че сега бе тъжен. И за да не задълбаваме в мистерията, ще побързаме да поясним, че причината за необятната му тъга се криеше във факта, че бе забутал някъде очилата си, без които беше сляп като къртица, ако използваме собственото му доста сполучливо сравнение. Той усещаше с мъчителна острота плискащата се върху градините му слънчева светлина и копнееше да се юрне навън и да започне с все сили да се тутка и размотава сред любимите си цветя. Ала никой човек, колкото и сръчно да се юрка, не може да се надява на успешно туткане, а още по-малко на размотаване, ако светът тъне в тинеста мътилка.

Вратата зад гърба му се отвори и в библиотеката влезе икономът Бийч, подобен на изпълнена с достойнство едночленна процесия.

— Кой е? — рязко попита лорд Емсуърт, завъртайки се около оста си.

— Аз, Ваша светлост, Бийч.

— Намери ли ги?

— Не още, Ваша светлост — въздъхна икономът.

— Сигурно не си търсил като хората.

— Претърсих целия замък най-щателно и усърдно, Ваша светлост, но безрезултатно. Томас и Чарлс също рапортуваха неуспех. Стоукс още не се е явил да докладва.

— Пфу!

— Изпращам отново Томас и Чарлс в спалнята на Ваша светлост — обяви Ръководителят на ловната дружинка. — Надявам се усилията им да бъдат възнаградени.

И Бийч се оттегли, а лорд Емсуърт се обърна отново към прозореца. Гледката, проснала се под него — макар че за зла врага той не можеше да я оцени по достойнство, — беше пленително красива, тъй като замъкът, един от най-старите обитавани домове в Англия, се извисяваше върху хълм в южната част на знаменитата долина Бландингс в графство Шропшир. Гористи хълмове в синкавата далечина се спускаха до низината, в която река Севърн блестеше като извадена от ножница сабя, а от другата страна на реката просторни гористи красоти с хълмчета и долчинки се надигаха като зелена вълна почти до стените на замъка и се разбиваха върху терасите в многоцветен вихър от цветя там, откъдето започваше юрисдикцията на Ангъс Макалистър, главен градинар на Негова светлост. И понеже денят беше четиринадесети юни и време на изобилие за летните цветни благини, прилежащите до замъка земи пламтяха с цветовете на рози, диви карамфили, трицветни теменуги, питомни карамфили, ружи, кандилки, делфиниуми, потайничета, кампанули и какви ли не други превъзходни дарове Божии, чиито имена само Ангъс можеше да произнесе. Добросъвестен човек беше Ангъс и макар да бе всячески възпрепятстван от несекващото аматьорско усърдие на лорд Емсуърт, той все пак съумяваше да даде превъзходни резултати в своята област. В лехите му имаше доста неща за посочване с гордост и малко за разглеждане с тревога.

Едва Бийч се махна, и лорд Емсуърт трябваше да се обърне отново. Вратата се отвори повторно и на прага застана млад мъж в прекрасно скроен костюм от сива каша. Той притежаваше длъгнесто задръстено лице, увенчано със сресана назад, обилно напомадена с брилянтин съгласно текущата мода коса, и пристъпваше от крак на крак. Защото Фреди Трипуд рядко се чувстваше непринудено в присъствието на своя татко.

— Здравей, родителю.

— Е, Фредерик?

Ще изкривим истината, ако кажем, че поздравът на лорд Емсуърт беше топъл. Липсваше му нотка на истинска бащина любвеобилност. Преди няколко седмици му се бе наложило да се сбогува с петстотин лири, за да уреди дълговете от конните залагания на потомъка си, и макар че това в никакъв случай не нанесе съкрушителен удар върху банковата му сметка, то безспорно накърни обаянието на Фреди в неговите очи.