П. Удхаус - Куково лято в Бландингс

— Тя казва в писмото си — продължи господин Кийбъл с поглед върху килима и морави бузи, — че младият Джаксън има възможност да закупи голяма ферма… в Линкълншир, струва ми се… ако успее да си набави три хиляди лири.

Той направи пауза и крадешком погледна жена си. Всичко се развиваше по план. Както и предполагаше, тя се бе вледенила. Подобно на магическо заклинание името Джаксън я бе превърнало в мраморна статуя. Историята на Пигмалион и Галатея, само че наопаки. Тя вероятно дишаше, но не даваше никакви признаци за това.

— Та аз просто помислих — продължи господин Кийбъл, подпомогнат отново от ключовете, — само ми мина през ума… в сделката няма нищо рисковано… фермата очевидно прави пари… сегашният собственик я продава само защото иска да замине за чужбина… та ми хрумна… пък и те ще платят добра лихва за заема…

— Какъв заем? — попита ледено статуята, внезапно оживявайки.

— Ами аз си мислех… само предложение, нали разбираш… хрумна ми, че ако ти си съгласна, ние можем… добра инвестиция, нали разбираш, а в днешно време е много трудно да се направят добри инвестиции… Помислих си, че можем да им заемем парите.

Той млъкна. Но все пак успя да го измъкне от себе си и се почувства по-щастлив. Раздрънка отново ключовете и почеса тила си в ръба на полицата над камината. Тази фрикция като че ли му вдъхна увереност.

— По-добре да уредим този въпрос веднъж и завинаги, Джо — каза лейди Констанс. — Както ти е известно, когато се оженихме, аз бях готова да направя всичко за Филис и да й стана майка. Предоставих й всички възможности, водех я навсякъде. И какво се случи?

— Да, знам. Но…

— Тя се сгоди за мъж с купища пари…

— Ужасяващо младо магаре — прекъсна я господин Кийбъл, добивайки за миг кураж при спомена за скъпия многооплакван, когото той така и не успя да хареса. — И нещо повече, бил голям мошеник. Чух разни истории за него.

— Глупости! Ако вярваш на всяка клюка, няма да остане никой незасегнат. Той беше много приятен млад човек и щеше да направи Филис невероятно щастлива. Но вместо да се омъжи за него, тя избра бягството с този… Джаксън. — Гласът на лейди Констанс трепна. По-силно презрение едва ли можеше да се вмести в две срички. — След случилото се аз наистина не възнамерявам да имам нищо общо с нея. Няма да им заема нито пени, така че моля те да не продължаваме този разговор. Надявам се, че не съм несправедлива, но трябва да кажа, че начинът, по който се отнесе Филис…

Внезапното отваряне на вратата й затвори устата. Лорд Емсуърт, целият в интересни петна от плесен и в достойно за окайване старо сако, влезе в стаята, тътрейки крака. Той се завзира с благосклонно късогледство в сестра си и зет си, явно несъзнаващ, че прекъсва разговор.

— „Градинарството като изящно изкуство“ — промърмори той. — Кони, виждала ли си някъде една книга, озаглавена „Градинарството като изящно изкуство“? „Градинарството като изящно изкуство“. Така се казваше. Снощи я четох тук. Ами сега къде ли се е дянала? — Завеяният му поглед блуждаеше насам-натам. — Исках да я покажа на Макалистър. В нея има пасаж, който категорично потвърждава погрешността на анархистичните му възгледи върху…

— Сигурно е на някой от рафтовете — рязко прекъсна излиянията му лейди Констанс.

— На някой от рафтовете? — Лорд Емсуърт очевидно бе впечатлен от това интелигентно предположение. — Ами да, разбира се.

Господин Кийбъл нервно дрънчеше с ключовете си. Бунтовно изражение изгря върху зачервеното му лице. Тези бунтовни моменти не го спохождаха много често, защото изпитваше към жена си кучешка преданост и бе свикнал да се огъва под чехъла й, но сега го изпълни възмущение. Тя не бе благоразумна според него. Освен това би трябвало да си дава сметка колко много съчувства той на бедната малка Филис. Беше адски безсърдечно да се зареже горкото дете като стара обувка само защото…

— Излизаш ли? — попита той, виждайки жена си да се запътва към вратата.

— Да. Отивам в градината — каза лейди Констанс. — Защо? Да не би да има още нещо, за което искаш да говориш с мен?

— Не — каза господин Кийбъл отчаян. — Няма.

Лейди Констанс напусна стаята и настъпи дълбока мъжествена тишина. Господин Кийбъл потърка съзерцателно тила си в полицата на камината, докато лорд Емсуърт ровичкаше из рафтовете.

— Кларънс — каза внезапно господин Кийбъл. Беше го осенило едно хрумване — човек почти можеше за го нарече вдъхновение.

— Ъ? — отговори Негова светлост разсеяно. Той беше открил книгата си и настървено разлистваше страниците й.