П. Удхаус: Пеликан в Бландингс

Летният ден отиваше към своя край. Над Замъка Бландингс беше паднал сумрак. Под плаща му се криеха древните бойни полета, сребърната повърхност на езерото тъмнееше, а Императрицата на Бландингс — Бъркширската свиня, беше напуснала откритата част на своята кочина и се бе оттеглила под навеса, където нощуваше. Като ревностен последовател на максимата „Рано лягай, рано ставай“, тя се прибираше винаги горе-долу по това време. Само като си взема своите редовни осем часа, една свиня може да се поддържа на ниво и да запази вида си на апетитна гимназистка.

Лишен от компанията й, на която бе започнал да се наслаждава малко след като свърши обяда си, Кларънс, деветият граф Емсуърт, владетел на това богоизбрано царство, заплува замечтано обратно към къщата. Оттам заплува замечтано към голямата библиотека — една от забележителностите й, и тъкмо искаше замечтано да доплува до любимия си стол, когато Бийч, икономът му, влезе с отрупан и апетитно ухаещ поднос. Лорд Емсуърт му хвърли зареян поглед, който така често беше извиквал порицанието „О, Кларънс, за бога, не стой така като глуха кокошка“, от страна на сестрите му Констанс, Дора, Шарлот, Джулия и Хермион.

— Ъ-ъ? — дълбокомислено започна той и добави: — Какво?

— Вечерята ви, м’лорд.

Лицето на лорд Емсуърт се разведри. Знаеше си той, че трябва да има някакво просто обяснение за този поднос.

— Разбира се, да. Вечерята. Точно така. Винаги вечерям по това време, нали? Напоследък го правя точно тук, макар че не разбирам поради каква причина. Бийч, защо вечерям в библиотеката?

— Предполагам, защото Ваша светлост предпочита да не споделя вечерята си с мистър Чесни в трапезарията.

— Мистър кой?

— Мистър Хауърд Чесни, м’лорд, приятелят на мистър Фредерик от Америка.

Озадачената бръчка, която беше започнала да се събира на челото на лорд Емсуърт, изчезна като издухана от вятъра. За пореден път Бийч, с този негов ясен мозък, разсея мъглата на мистерията, която изглеждаше застрашително непроницаема.

— А-а, да, мистър Хауърд Чесни. Мистър Хауърд Чесни, разбира се, приятелят на мистър Фредерик от Америка. Добре ли го хранят, как мислиш?

— Да, м’лорд.

— Не бих искал да гладува.

— Не, м’лорд.

— Сега вечеря ли?

— Мистър Чесни замина за Лондон със следобедния влак, м’лорд, и доколкото разбрах, смята да се върне утре.

— Разбирам. Значи сигурно ще вечеря там. В ресторант или нещо такова.

— Вероятно, м’лорд.

— Последния път, когато вечерях в Лондон, беше с мистър Галахад в едно заведение някъде около Лестър Скуеър. Та той каза, че хранел сантиментална обич към него, защото оттам го изхвърляли често в младежките му години. С ритници, Бийч, по… Казваше се някак си, ама съм забравил как… За заведението говорех, Бийч… Това тука мирише добре. Какво е?

— Агнешко краче, м’лорд, с варени картофи.

Лорд Емсуърт прие информацията с доволно поклащане на глава. Това си е то. Добрата проста английска храна. Колко различно, мислеше си той, от ужасната стара ера, когато сестра му Констанс беше Фюрерът на Замъка Бландингс. По време на нейния режим вечеря означаваше преобличане и настаняване на масата с тълпа отвратителни гости, а отпреде ти нескончаеми блюда със страховити френски имена. И онова невъобразимо суетене, ако се случи някой да си глътне копчето на яката и да го замести с месингов кламер.

— И — добави Бийч, защото той беше човек, който обича добросъвестната точност — спанак.

— Върховно, върховно. А след това?

— Пудингово руло с мармалад, м’лорд.

— Превъзходно. С повече мармалад, надявам се?

— Да, м’лорд. Инструктирах мисис Уилоби.

— Коя е мисис Уилоби?

— Готвачката, м’лорд.

— Мислех, че се казва Пъркинс.

— Не, м’лорд, Уилоби. Инструктирах я да не го пести.

— Благодаря ти, Бийч. Ти обичаш ли пудингово руло?

— Да, м’лорд.

— С повече мармалад?

— Да, м’лорд.

— Това е от изключително значение, Бийч. Ако няма много мармалад в пудинговото руло, не си струва да се яде. Добре. Ще го донесеш, като позвъня, нали?

— Много добре, м’лорд.

Като остана сам, лорд Емсуърт се нахвърли с апетит върху добрата си проста английска храна, размишлявайки върху удивителното подобрение на атмосферата в замъка. Откакто сестра му Констанс се ожени за онзи американец Джеймс Скунмейкър и замина да живее в Америка, тук можеше да се живее.