П. Удхаус - Пеликан в Бландингс

Още повече че провидението, което не е скъперник, що се отнася до благосъстоянието на някоя заслужила душа, се беше погрижило да няма опасност някоя от другите му сестри да заеме нейното място. По време на последната им среща той така дълбоко беше засегнал Хермион, че те изобщо вече не си говореха, а Дора, Шарлот и Джулия никога не напускаха Лондон, освен когато ходеха по модните курорти на Ривиерата и в Испания. Заплахата от посещение на която и да било от тях беше толкова далечна, че можеше да се изключи. Затова никак не беше чудно, че докато Бийч внесе пудинговото руло, лордът вече достигна такова приповдигнато настроение, че не би забелязал дори и отсъствието — на мармалад в него. Брат му Галахад беше казал веднъж, че притежанието на сестри безспорно е божие наказание. И беше добавил, че е трябвало да заемат твърда позиция по този въпрос още в началото. В този момент, обаче, лорд Емсуърт стигна до заключението, че да нямаш сестри е толкова добре, колкото да имаш, но те да си стоят далече.

Тая идилия имаше само един кусур. По-младият му син Фредерик, който сега работеше в една фирма за кучешки бисквити в Лонг Айлънд Сити, Ню Йорк, така неуместно му беше натресъл тоя тип Чесни с препоръчително писмо, че лорд Емсуърт трябваше да го покани да остане. Но заплахата биде неутрализирана, след като лордът благоразумно се оттегли да се храни в библиотеката, а през останалото време успяваше ловко да избегне всякакви сблъсъци с него. Един домакин винаги може да реши проблема с нежелания гостенин, ако има известна доза животинско лукавство и пълна липса на социално съзнание.

Лордът се справи успешно с пудинговото руло до последния грам мармалад и взе кафето си в креслото, където винаги се приютяваше. То беше в непосредствена близост до рафта с книгите за свине, които бяха основният му източник на умствено оросяване. Избра една от тях и с наслада се потопи сред вълшебните й страници, но не след дълго реалността грубо го разтърси за рамото. Или по-скоро ревна с оглушителен шум, нахлуващ през отворения прозорец, в ушната му кухина. Господи, та това беше кола и тя имаше нахалството да спре пред неговия вход. Това го обезпокои сериозно и когато след малко Бийч се появи, лордът се обърна към него с глас, треперещ от разбираема тревога. Откакто си замина Кони, посетителите в замъка бяха рядкост, но лордът знаеше, че навлеците още се спотайват наблизо в леговищата си и е твърде възможно, въпреки положените кански усилия, да не е потушил дружелюбния съседски дух, който така ненавиждаше.

— Това кола ли беше, Бийч?

— Да, м’лорд.

— Ако е някой за мен, кажи, че съм си легнал.

— Нейно благородие е, м’лорд.

— Ъ-ъ? Какво? Какво благородие?

— Лейди Констанс, м’лорд.

За една ужасна секунда на лорд Емсуърт му се стори, че е чул „лейди Констанс“. В секундата, която последва, той разбра, че това е самата истина и кръвта му в де що кръвоносен съд имаше изстина от неочаквания шок. През всичките тия дълги години, когато Бийч му беше повече приятел, отколкото иконом, лордът никога не бе и подозирал, че верният му служител притежава подобна тъмна страст към калните номера. Но сега бе повече от ясно, че Бийч е обладан от някакво смрадливо настроение, затова у лорда пламна оправдано възмущение. Каква недодялана дебелашка шега. Че така човек може да получи разрив на сърцето… А може и нещо по-сериозно.

Но след миг мъглата пред очите му се вдигна и лордът видя очи, които го гледаха. Те бяха пълни със скръб, разбиране и жалост; очи на човек, който осъзнава колко печално е съобщението, което е направил; на човек, който напълно оценява как се чувства работодателят му и който, ако му позволяваха служебните им отношения, би го тупнал приятелски по рамото и би го подтикнал да се държи като мъж, защото злокобните моменти в живота ни сполетяват, за да ни изпитат и да ни направят по-възвишени.

Тези мисли успокоиха лорд Емсуърт. Той вече не се чувстваше като глупак на сцена. Трябваше да посрещне истината, колкото и отвратителна да беше тя.

— Къде е?

— В кехлибарения салон, м’лорд. Нейно благородие се придружава от някоя си мис Поук… Доколкото съдя по произношението й, мис е американка.

Книгата за свинете отдавна вече беше паднала от безчувствената ръка на лорд Емсуърт, точно както и пенснето от носа му. Той омота последното с ланеца.

— Май е по-добре да сляза долу — промълви лордът почти бездиханен и с несигурни стъпки се отправи към вратата.

Читать дальше