П. Удхаус - Пеликан в Бландингс

Лорд Емсуърт не беше преглъщал откакто тя влезе в стаята и сега го направи, при това с основание. Имаше странното усещане, че някой го е ударил през лицето с мокър шаран. Гузно осъзна, че комуникацията, за която говори, лежи неразпечатана в едно чекмедже на бюрото му от няколко седмици. Сега, когато нямаше секретарка да му досажда и да го кара да съблюдава обикновеното житейско приличие, той рядко отваряше писмата, освен ако не са от Асоциацията на свиневъдите от Шропшир, Херъфордшир и Южен Уелс.

— О-о, а-а, да, разбира се, именно, твоето писмо, че ще пътуваш, да, точно.

— Нека ти опресня паметта. Писах ти, че идвам да прекарам лятото в Бландингс…

Слабата искрица надежда, която лорд Емсуърт хранеше, че тя може би само минава на път за някои от онези европейски курорти, където са Дора, Шарлот или Джулия, трепна и угасна.

— … и че Джеймс скоро ще бъде тук. Важна сделка го забави в Ню Йорк.

Въпросът „Кой е Джеймс?“ започна да се заформя върху устните на лорд Емсуърт, но за щастие, преди да успее да го изрече, тя беше преминала на друга тема.

— Чия е тази шапка?

Лорд Емсуърт не разбра. Тя изглежда го питаше чия е тази шапка, а на него този въпрос му прозвуча загадъчно.

— Шапка? — опули се той. — Шапка? Като казваш шапка, имаш предвид шапка, така ли? Каква шапка?

— Забелязах някаква шапка в коридора, прекалено хубава, за да е твоя. Отседнал ли е някой тук?

— О-о, а-а, да — на лорд Емсуърт му просветна. — Един човек… Не мога да си спомня името му… Гуш, така ли беше? Купър? Финсбъри? Бейтман? Мериуедър?… Не, излезе ми от ума. Фредерик го изпрати с писмо. От няколко дни е тук. Има няколко шапки.

— А, разбирам. Помислих си за момент, че може да е Аларик. Херцогът на Дънстъбъл, мой стар приятел — обясни лейди Констанс на мис Поук. — Не го виждам толкова, колкото би ми се искало, защото живее в Уилтшир, но той идва тук често. Още малко шери, Ванеса? Не? Тогава ще ти покажа стаята ти. Тя е горе, близо до портретната галерия, която трябва да видиш веднага след като се настаниш. Внимавай със стълбите. Лакираният дъб е доста хлъзгав.

Лорд Емсуърт се върна в библиотеката. Би трябвало да е в добро разположение на духа, защото определено му провървя за оная работа с писмото. Кони можеше много лесно да разпитва и да дълбае, докато ужасната истина не бъде разкрита, а при мисълта какво щеше да го връхлети тогава, сърцето му прескачаше. За много по-незначителни прегрешения му е било натяквано с дни. Коментарите й върху оня кламер на яката на ризата бяха възлезли на няколко хиляди думи. Но дори и тогава тя смяташе, че само едва-що е зачекнала темата.

Но онова, което каза за херцога на Дънстъбъл — че може би щял да отседне в замъка — наистина го потресе. Звучеше зловещо. Съдбата, която я довея, мислеше си той, може да си е наумила да доведе докрай своето садистично дело, като домъкне тук и херцога. Чудовищно? Може би да, но това беше възможност, която не бива да се пренебрегва. Лордът знаеше, че тя питае необяснима привързаност към този човек и не можеше да се предскаже до какви крайности би я довело това.

Много хора обичат херцозите и не им създават никакви пречки, ако последните желаят да се сприятелят с тях, но малко от тези, които познаваха Аларик, херцога на Дънстъбъл, търсеха компанията му. А от всички най-малко лорд Емсуърт. Херцогът беше самоуверен, деспотичен тиранин с неприятен, рязък глас, изпъкнали като на жаба очи и провесен мустак, който непрекъснато духаше нагоре и го караше да изхвърча като подплашен фазан. Винаги досега беше въздействал неблагоприятно върху лорд Емсуърт. Галахад, с неговия талант да се изразява цветисто, обикновено наричаше херцога „оня скот“ и според лорд Емсуърт извън всякакво съмнение беше, че е попаднал на точния епитет. Ето защо, когато седна в библиотеката със своята книга за свинете, той се чувстваше неспокоен. За първи път в живота му нейната съвършена проза не успя да го завладее.

Твърде възможно е усамотението и по-нататъшното проникване в книгата за свинете в края на краищата да би могло да го успокои, но в този момент усамотението му беше нарушено, а книгата му изпратена разпердушинена на пода. Лейди Констанс стоеше на прага и само един поглед към нея му подсказа, че бедата се кани да надигне грозното си главище.

— Х-м, така, Кларънс!

Лорд Емсуърт се спаружи под взора й. Галахад в подобна ситуация би я посрещнал с бойкото „Х-м, как?“, но на Кларънс му липсваше крепкостта на тоя велик мъж.