П. Удхаус: Пеликан в Бландингс

— Ало?

— О, Галахад — изблея лорд Емсуърт. — Тук е Кларънс. Случи се нещо ужасно, Галахад. Кони се върна.

В момента, в който лейди Констанс изкачваше стълбите към библиотеката на Замъка Бландингс и изгаряше от нетърпение да се изправи срещу брат си и да му каже какво мисли за външната му обвивка, един чевръст дребен джентълмен с монокъл в черна рамка на лявото око плати на таксито, което го беше докарало от Пикадили, изприпка към входа на Бъркли Маншънс, Лондон 3.1. и се изкачи с песен на уста до четвъртия етаж, където се намираше жилището му. Беше във възхитително настроение след приятната вечер, прекарана с многобройни приятели.

Преди тридесет години за Галахад Трийпуд щеше да бъде истинско събитие да се върне вкъщи толкова рано. В бохемската си младост той почти всяка вечер посещаваше събиранията в Клуба на Пеликаните, които рядко приключваха преди млекарят да започне обиколката си — една практика, на която, както той твърди, дължи превъзходното си здраве сега на средна възраст.

„Наистина е невероятно“ — беше казала веднъж една негова племенница на свой приятел, — „че някой, който така добре се е забавлявал като Гали, може да бъде в такава страхотна форма. Навсякъде виждаш мъже, които са живели образцово, а сега скрибуцат като катафалки, докато добрият стар Гали, който цяла вечност е бил стълб на «Хейг и Хейг» и доколкото знам никога не си е лягал преди да навърши петдесет, все още си развява байряка по-розов и свеж от всякога.“

Но човек обикновено забавя темпото с годините и затова сега на Галахад Трийпуд не му беше неприятна някоя и друга тиха вечер у дома. Точно на това се надяваше и днес. Клубът на Пеликаните беше мъртъв отдавна, а с неговия край се беше стопил и ентусиазмът на Галахад за по-активен нощен живот.

Когато отвори вратата на апартамента си и мина през малкия вестибюл към дневната, той с изненада видя, че там подскача човешка форма. Тя естествено го стресна. Но това съвсем не беше моментното чувство за надвиснала угроза от младежките му години, когато човешка форма на негова територия почти сигурно би означавала кредитор или разносвач на призовки. Минута по-късно вече бе разпознал посетителя си.

— Хей, здрасти, Джони, момчето ми. За момент си помислих, че си призрак, нает от някого да се насели в дома ми. Как се промуши тук?

— Портиерът ме пусна.

Гали не можа да потисне слаба гримаса на негодувание. Сега, когато вече беше порядъчен и улегнал, това нямаше значение, но важен беше принципът. Портиерите, мислеше той, не трябва да пускат никого — това подкопава цялата структура на цивилизованото общество. Той си спомни, и беше нещо като прищракване на стара болежка, как преди много години хазяйката беше допуснала в малкото му гнездо един букмейкър под името Джери Джъдсън Честния, на когото поради недостиг на пари дължеше десет лири още от последните пролетни конни надбягвания в Нюмаркет.

— Казах му, че съм ти кръщелник.

— Разбирам. Все пак… Дори и да… Е, хм, няма значение. Винаги ми е драго да те видя.

Гали притежаваше множество кръщелници, издънки на стари приятели от Клуба на Пеликаните. На практика те всички бяха сираци, защото малко от Пеликаните притежаваха издръжливостта, която даде възможност на Галахад да се справи с тази институция, че и да излезе заякнал и свеж като прясна репичка. Джон Халидей, младият човек, който се беше отбил при него тази вечер, беше син на покойния Д. Д. — Твърдоглавия Халидей, за когото скоростта на клуба се оказа твърде бърза. Беше подписал сетната си разписка за дълг малко след като навърши четиридесет и приятелите му доста се чудеха как е успявал да функционира и преди това.

Като изучаваше Джон през монокъла си, Гали, както винаги, когато се виждаха, беше впечатлен от поразително слабата прилика между бедния стар Твърдоглавец и този негов син. Първият — прекрасен екземпляр, макар и, да си го признаем, не по вкуса на всеки — имаше вид, както и много от другите Пеликани, на човек с тежък махмурлук, който е спал с дрехите и не е имал време да се обръсне. Вторият беше спретнат, елегантен, добре сложен и атлетичен. Нещо в него напомняше изгряващ млад адвокат, който в свободното си време играе голф и скуош на поразия, и това, колкото и странно да е, беше самата истина. В голфа беше бог, имаше златна ракета, беше член на адвокатската колегия от пет години и макар да не беше един от ония гиганти в копринени роби, чиито дела се оценяват с четирицифрени суми, все пак вършеше доста добра работа.