П. Удхаус - Пеликан в Бландингс

Докато траеха тези кратки реплики, младият човек продължаваше да крачи из стаята. Като мина покрай отворения прозорец, спря и погледна навън. От гърдите му се изтръгна прочувствена въздишка.

— Каква нощ! Каква нощ!

За Гали това беше една обикновена лондонска лятна нощ. Той призна, че не вали, но не беше готов да иде по-далеч от това.

— На мен ми изглежда съвсем обикновена.

— Луната!

— Няма луна, драги. Трябва да са те заблудили светлините на кръчмата зад ъгъла.

— Както и да е, чудесна нощ е, и да върви по дяволите всеки, който казва, че не е.

За първи път Гали осъзна, че има нещо необичайно в поведението на кръщелника му — някакво кипене и бълбукане като в подгрята кафеварка. В старите дни на Пеликаните той щеше автоматично да припише подобен изблик на внимание към околната среда у свой приятел на неопределен брой чашки, но знаеше, че Джон е умерен, както подобава на изгряващ млад адвокат, и реши, че трябва да разследва проблема в дълбочина, за да намери обяснение.

— Какво ти става? — попита той. — Нещо те прави особено щастлив. Да не си заложил на победителя в дербито?

— Точно това направих.

— И какво спечели?

— Едно на хиляда.

— Какво, за бога, ми говориш?

— Едно на хиляда бяха по моите изчисления шансовете ми. Гали, дойдох да ти кажа. Аз съм сгоден.

— Господи!

— Да. Започвай да избираш сватбени подаръци. Сватбата е уредена и скоро ще се състои.

Би трябвало един застаряващ ерген с летопис като този на Гали да се нацупи при подобно съобщение от кръщелник, чиито интереси са му присърце, и да поклати отрицателно глава. Защото нищо не натъжава един възрастен родственик повече от откритието, че младежът, когото обича, замисля стъпка, водеща единствено до катастрофа и мизерия. Гали обаче беше сантиментален човек. Това твърдение със сигурност щеше да се оспори горещо от сестрите му Дора, Констанс, Шарлот, Джулия и Хермион. Преди много време той също беше обичал, а обектът на неговата любов беше момиче на име Доли Хендерсън. Красавицата пееше навремето своите песни в розово трико из старите музикални салони на Оксфорд и Тиволи. Тъкмо рефренът на една от тях си беше тананикал тази вечер, когато се изкачваше към апартамента си.

От този роман естествено нищо не излезе. Един викториански баща с двигателна мощност колкото за двама бащи, го беше тласнал с кораб към Южна Африка, а Доли се омъжи за някой си Котърлей от Ирландската гвардия. Никога не я видя повече, но споменът за нея не беше го напуснал и това го правеше състрадателен слушател на истории за младежката любов. Затова вместо да убеждава кръщелника си да не се прави на магаре или да разпитва тревожно дали не може някак си да се откачи от тая работа, той демонстрира изключителен интерес:

— Браво, Джони! Разкажи ми повече. Кога се случи?

— Тази вечер. Точно преди да дойда.

— И се натресе като истински късметлия, а?

— Знам, че е трудно да се повярва, но извадих късмет.

— Коя е тя?

— Казва се Линда Гилпин.

Гали сбърчи чело.

— Гилпин. Познавам един младеж на име Рики Гилпин. Племенник на херцога на Дънстъбъл. Имат ли някаква връзка?

— Сестра му е.

— Значи е племенница на Дънстъбъл?

— Да.

— Срещал ли си някога Дънстъбъл?

— Не. Но мисля, че скоро ще стане. Що за човек е?

— Той е скот.

— Ами!

— И винаги е бил. Знам го от тридесет години. Веднъж се опита да се кандидатира за Пеликан, но не го огря. Цилиндърът, който използвахме вместо черна кутия, щеше да се пукне по шевовете от черни бюлетини, няколко шепи от тях осигурени от баща ти. Ние бяхме много твърди относно допускането на урунгели и говеда в редиците на Пеликаните.

— А защо е урунгел?

— Не ме питай. Не съм психиатър.

— Имам предвид какво му е? Какви ги върши?

— Не върши нищо особено. Той си е просто скот, влюбен в парите. Когато се запознахме, беше гвардейски офицер и с мангизите му можеше да се задави и кон, но той ги стискаше яко и с двете си ръце. После се ожени за момиче, което ги ринеше с лопата, дъщеря на един от Севера, който правеше чаши, легени, цукала и тям подобни. Младата съпруга умря и му остави истинско богатство. После наследи титлата, цялата земя и сухото, дето върви с нея. А сега урунгелът му с урунгел е милионер на квадрат. Но и толкова богат, той все е нащрек как да стане още повече. Никога не изпуска момента. Ако му се предостави възможност да търчи два километра в чепици с три номера по-малки от неговите, само и само за да изменти някого с пет гроша, запретва ръкави. Не мога да разбера какво толкова намират тия хора в парите, че да хвърлят толкова пот по тях.