П. Удхаус - Човек на живота

Главната пушалня в Клуба на зевзеците се пълнеше постепенно през последния половин час и вече почти нямаше свободно място. Макар и не най-тузарският, Клубът на зевзеците в много отношения е най-приятният клуб в Ню Йорк. Идеалите му са като тези на Клуба на туземците — комфорт, но без излишно разточителство, а след единадесет вечерта се разисква главно темата „Театър“. Всички, заслужили членската карта, са млади, гладко обръснати и жадни да разговарят, а разговорите са строго професионални.

В тази юлска вечер целият наличен състав на зевзеците в пушалнята до един бяха дотърчали с пресъхнали гърла направо от театъра. Голямата част от тях бяха изприпкали директно от сцената, а останалите имаха удоволствието да засвидетелстват почитанията си към палавата Мелпомена от тъмния салон и проскърцващите седалки. Повод за оживлението беше премиерата на последната модна пиеса. През този сезон имаше невероятен бум на драми, в които героите едва ли биха допаднали толкова на публиката, ако същата се сблъскаше с тях нос в нос насред живата действителност. Но сред сценичните декори нещата изглеждаха съвсем различно. В пиесата, която тръгваше от тази вечер, Артър Мифлин, начинаещ млад актьор, беше горещо аплодиран за серия от деяния, които, извършени където и да е другаде, освен в театъра, със сигурност биха му попречили да запази членството си в Клуба на зевзеците или в който и да е друг клуб. В безупречен вечерен костюм и с жизнерадостна усмивка на уста той беше разбил един сейф, отмъкнал купища облигации и бижута и духнал през прозореца без да му трепне окото. И точно същият този Артър Мифлин беше разигравал един детектив в продължение на четири акта и беше насочил пищов срещу цяла тайфа преследвачи. А салонът беше демонстрирал тотално одобрение от началото до края.

— Няма какво да се каже, върховен успех — рече някой сред дима, давайки начален тласък на дискусията в желаната от всички посока.

— Винаги става така с подобни пиеси — изръмжа Уилет, който играеше бащи-страшилища в музикални комедии. — Преди няколко години щяха да подмокрят гащите от страх, ако трябваше да поставят пиеса с бандит за главен герой. А сега публиката не ще нищо друго. Не че имат пипе в тиквите да разберат какво искат — заключи той с прискърбие.

„Красавицата от Булон“, в която Уилет изпълняваше ролята на Сайръс К. Хигс, чикагски милионер, беше оставена на доизживяване с „Вход свободен“ и това вероятно създаваше у него някакво предубеждение.

Райкс, изпълнителят на поддържащи характерни роли, смени темата. Ако Уилет се отплеснеше да приказва за неправдите спрямо злополучната „Красавица“, разговорът щеше да иде на кино. В изобличаването на хорската глупост Уилет наблягаше главно на монолога.

— Видях Джими Пит на представлението — избърза да каже той, а останалите зевзеци го погледнаха заинтригувани.

— Джими Пит? Кога ли пък се е върнал? Мислех, че е в Англия.

— Трябва да е пристигнал с „Мавритания“. Тя хвърли котва тази сутрин.

— Джими Пит? — сбърчи чело Сътън от театър „Маджестик“. — Откога го няма? За последно го видях на премиерата на „Парвенюто“ в „Астор“. Беше преди няколко месеца.

— Пътувал е из Европа, струва ми се — обади се Райкс. — Късметлия. Де да можех и аз.

Сътън въздъхна и поръси обилно околността с пепелта на пурата си.

— Завиждам му на тоя Джими. Ако искам да се сменя с някого, то е само с него. Има повече пари, отколкото можеш да си представиш. Здрав е като бик. Не вярвам да е прекарал нещо по-страшно от дребна шарка в целия си живот. Няма роднини. И като капак — не е женен.

Сътън, който се беше женил три пъти, съобщи последния факт с особена патетичност в гласа.

— Джими е симпатяга — прекъсна го Райкс, — което, като се има предвид, че е англичанин…

— Много ти благодаря — процеди през зъби Мифлин.

— Защо? А, съжалявам, Артър, все забравям, че и ти си от тази порода.

— Ако трябва, утре ще си направя татуировка на английското знаме точно тук — каза Мифлин и посочи челото си.

— Тъкмо ще си пооправиш малко физиономията — отвърна Райкс. — Но да се върнем на Джими. Казах, че е симпатяга, което, като се има предвид, че е англичанин, си е в реда на нещата. Така устройва ли те, Артър?

— И още как — ухили се Мифлин. — Да, Джими е симпатяга. Не познавам по-свеж образ от него. С него се знаем от години. Учихме заедно първо в училище, после и в Кембридж. Навсякъде беше на върха. Вдигнал е на крака повече несретници, отколкото който и да е в Ню Йорк.