П. Удхаус: Човек на живота

— Ами, стана следното. Като последния тъпак си бях купил билет втора класа.

— Какво? Нашият мистър „фрашкан джоб“ пътува втора класа! Защо, дяволите да те вземат?

— Мислех си, че там ще ми е по-забавно — въздъхна Джими. — Във второкласните каюти хората са по-весели. По-бързо се завързват приятелства. Та затова чат-пат предпочитам да пътувам втора класа.

— Ама тоя път беше мат, така ли?

— Тя беше в първа класа.

Мифлин се плесна по челото.

— Стоп! — викна той. — Това ми напомня на нещо… нещо от Шекспир. Ромео и Жулиета? Не. Сетих се! Пирам и Тизба.

— Не виждам никаква прилика.

— Препрочети си „Сън в лятна нощ“, момче. Пирам и Тизба, тез любовници сърцати, се казва там, си шепнели през дупката в стената — цитира Мифлин.

— Но ние не сме си шепнели през никакви дупки — изви глас Джими.

— Приемаш го твърде буквално. Говорили сте си през перилата.

— Не сме.

— Да не би да искаш да кажеш, че не сте си говорили изобщо?

— Не сме си казали нито дума.

Мифлин поклати тъжно глава.

— Отказвам се от тебе с писмено заявление. Бях останал с впечатлението, че си човек на действието. И какво правехте?

Джими въздъхна глухо.

— Аз стоях и пушех, подпрян на перилата срещу бръснарницата, а тя се разхождаше по палубата.

— И ти само я зяпаше като последния глупак?

— Понякога поглеждах към нея — поправи го Джими.

— Я не ми ги дрънкай тия! Зяпал си я, кокорчил си се, дзверил си се… Господи, Джими, показал си се като най-обикновен хапльо! То и аз не съм бог знае каква девица, но се чувствам длъжен да ти кажа, че си се държал като някой дърт сваляч, като морски гларус, като… Тя сама ли се разхождаше?

— В повечето случаи.

— И сега си влюбен, а? Качил си се на тоя кораб щастлив, безгрижен и доволен, а си слязъл тъжен и скапан, като престояла на слънце риба. Отсега нататък на тоя свят за тебе ще има само една жена, а ти си я загубил.

И Мифлин простена тежко и безнадеждно, след което сръбна от чашата си за успокоение.

Джими се размърда неспокойно на дивана.

— Вярваш ли в любовта от пръв поглед? — попита още по-глухо той. Беше в онова настроение, в което мъжете изричат куп глупости, споменът за които после ги кара нощи наред да подскачат в леглото и да се будят в постелки, плачещи за изцеждане.

— Не виждам за какъв пръв поглед изобщо ми говориш. Както разбирам, ти си стоял като чистокръвно магаре и си зяпал момичето в продължение на пет дни без да откъсваш поглед от нея. Струва ми се, че за толкова време можеш от зяпане да се влюбиш и в дойна крава.

— Как ще живея сега, братче — рече замислено Джими. — Не мога да остана и секунда на едно и също място.

— Точно това казвах на момчетата в клуба минутка преди да влезеш. Думите ми бяха, че носиш циганска душа.

— Прав си.

— Винаги съм прав.

— Но от друга страна, когато работех в „Нюз“, не бях такъв.

— Там не се задържа достатъчно дълго, за да ти писне — обясни ситуацията Мифлин.

— Сега не мога да стоя повече от седмица на едно място. Предполагам, че всичко идва от тия пари.

— Ню Йорк е пълен с любезни люде, които биха те освободили от това бреме. Е, Джеймс, да си пришпорвам дъното на панталоните и да те напускам. Приспа ми се. Между другото, предполагам, че си изпуснал от поглед момичето, когато слезе от кораба?

— Да.

— Е, няма чак толкова много момичета в Съединените щати. Само двадесет милиона. Или може би четиридесет. Дребна работа. Трябва само да я потърсиш. Лека нощ.

— Лека нощ.

Мифлин подкара в тръст панталоните си надолу по стълбите. Минута по-късно Джими беше принуден да погледне през прозореца, тъй като чу името си да ехти из улицата. Отдолу стоеше Мифлин и гледаше към него.

— Джими?

— Какво има сега?

— Забравих да те питам. Руса ли беше?

— Какво?

— Руса ли беше? — викна с цяло гърло Мифлин.

— Не — сряза го Джими.

— Тъмна, а? — продължи да реве Мифлин, вдигайки на крак цялата махала.

— Да — отвърна Джими и побърза да затвори прозореца.

— Джими! Хей, Джими! Прозорецът отново се отвори.

— Какво?

— Аз си падам по блондинките.

— Изчезни!

— Добре. Лека нощ.

— Лека нощ.

Джими прибра глава и седна в креслото, което Мифлин беше освободил. Минута по-късно той стана и загаси лампата. По-приятно му беше да седи и размишлява на тъмно. Мислите му блуждаеха в много посоки, но накрая винаги се връщаха към момичето от „Мавритания“. Разбира се, че беше абсурдно. Нищо чудно, че Мифлин прие нещата като шега. Добрият дърт Артър! Радваше се на успеха му. Но наистина ли беше шега? Кой беше казал, че върхът на шегата е като връх на игла — толкова малък, че изчезва от поглед изцяло, когато го насочиш към някого. Ако друг му беше разказал подобен сълзлив романс, той самият би се смял с цяло гърло. Само че ако си в центъра на романса, колкото и сълзлив да е той, виждаш нещата от различен ъгъл. Естествено, разказан така право в очите, звучи абсурдно. Това си е ясно. Но нещо там в главата на Джими му шептеше, че не е чак толкова абсурдно.