П. Удхаус: Човек на живота

Джими сви рамене.

— На какво ще се обзаложиш? — попита отново той. — Хайде, Артър, изкарваш добри пари. Колко залагаш?

— Нека да бъде вечеря за всички присъстващи — предложи Райкс, истински хитрец, който вярваше, че когато е възможно, трябва да обръща събитията около себе си в своя полза.

Предложението се посрещна с въодушевление.

— Добре — рече Мифлин. — Колко сме тука? Един, двама, трима, четирима… Който загуби, плаща вечеря за дванадесет.

— Сериозно плюскане — добави хрисимо Райкс.

— Сериозно плюскане — повтори Джими. — Много добре. Колко време ми даваш, Артър?

— На тебе колко ти е нужно?

— Трябва да има някакъв срок — намеси се Райкс. — На мене ми се струва, че спец като Джими може да го направи от раз. Защо не още сега? Вижте каква приятна и чудесна нощ за обири е. Ако Джими не успее да разбие някой дом тази нощ, то си остава за него. Това устройва ли те, Джими?

— Идеално.

Уилет се намеси. Цяла вечер той се беше опитвал да удави мъката си и това си личеше по говора му.

— Я чакайте, как ш-ш-ше докаже Дж-ж-ими, че го е изпълнил?

— Аз вярвам на думата му — отсече Мифлин.

— Дрън-дрън. К-к-какво ш-ш-ше му попречи да каже, че го е направил, дори и да не е?

Тези думи хвърлиха в смут компанията. Все пак това си беше работа на Джими.

— Вие какво, нали ще си получите папото и в двата случая — рече Джими. — Който и да ви нагости, вечерята ще си я бива.

Уилет обаче се заинати като подплашена костенурка.

— Т-тука е фашен принципа, фъпрос на прозрачност. Т-трябва да се играе шестно и с открити карти, ей т-това кас-сфам аз.

— И много похвално, че го казваш — засмя се Джими. — Я да видим, ще успееш ли и с „Чичковите червенотиквеничковчета“.

— Аз кас-сфам следното. Джими е шмекер. Ето какво кас-сфам… ще му попречи ли нещо да се похфали, че го е направил, дори и да не е?

— Няма страшно — успокои го Джими. — Ще тикна една месингова тръба с американския флаг под килима.

— Т-това е с-садофолително — оттегли се с нужното достойнство Уилет.

— Или още по-добре, ще издялкам едно голямо „Дж“ от вътрешната страна на входната врата. Е, сега да тръгвам към къщи. Има ли някой в моята посока?

— Да — обади се Мифлин. — Ще походим малко. След премиера винаги съм нервен като разгонен котарак. Ако не се поразтъпча, тази нощ изобщо няма да мигна.

— Ако си мислиш, че ще ти правя компания да се разтъпкваш, драги ми момко, жестоко се лъжеш. Предлагам да се прибираме по живо по здраво у дома и право в леглото.

— Колкото, толкоз — примири се Мифлин. — Хайде, тръгваме.

— Артър, отваряй си очите на четири с Джими — подвикна Сътън. — Ще те тресне с нещо и ще ти задигне часовника преди да се усетиш. Подозирам, че е самият Арсен Люпен 1 1 Герой от многобройните криминални романи на френския писател Морис Льоблан (1864–1941), който разчупва дотогавашната традиция, защото самият той е крадец, бел.пр. в маскировъчен костюм.

Двамата млади мъже завиха по улицата. Вървяха мълчешком. Артър Мифлин прехвърляше през ума си забележителните събития от вечерта — усещането, че сърцето му се издува до гигантски размери преди да излезе на сцената, облекчението при мисълта, че владее публиката, както и растящото убеждение, че е играл добре. А Джими едва забележимо поклащаше глава в отговор на някакви незнайни съображения на вътрешния си глас. Бяха минали почти цяла пресечка, преди някой от тях да се сети да поеме функциите на душа на компанията.

— Коя е тя, Джими? — попита Мифлин, нагърбвайки се с отговорната задача.

Джими се стресна и неволно подскочи. Това негово изпълнение от място спокойно можеше да се впише за европейски рекорд.

— Какво?

— Коя е тя? — повтори въпроса си Мифлин.

— Не знам за какво говориш.

— Естествено, че знаеш! Онзи, морския въздух, за който говореше. Та сподели най-сетне със старата си дружка.

— Не знам — отвърна просто Джими.

— Не знаеш? Добре де, как й е името?

— Не знам.

— „Мавритания“ няма ли си списък на пътниците?

— Има.

— И за пет дни ти не можа да й намериш името?

— Не.

— Господи, това ли е човекът, който си мисли, че може да обере къща! — възкликна Мифлин с патетично отчаяние.

Бяха стигнали до сградата, на чийто втори етаж се помещаваше обителта на Джими.