П. Удхаус - Човек на живота

В джоба на сакото си Джими беше пуснал лулата си. Той притисна мундщука й настрани така че окръглеността му да изпъкне. Сър Томас забеляза издутината и леко побледня. Джими си придаде свирепо изражение. Но мислено си призна, че не може да достигне върховото постижение на Артър Мифлин в Трето действие.

— Пистолетът ми — продължи да се мръщи Джими — както виждате, е в джоба ми. Аз винаги стрелям оттам, независимо от големите разходи, които правя по шивачи. Малкият ми приятел е зареден и готов за действие. Пръстът ми е на спусъка, затова ви препоръчвам да не докосвате звънеца, към който гледате. Има и други причини, поради които не е препоръчителна допълнителна публика, но тях ще ги изложа малко по-късно.

Сър Томас протегна ръка.

— Направете го, щом искате — каза помирително Джими. — Вие сте си вкъщи, но на ваше място не бих го сторил. От метър и половина изстрелите ми са винаги точни. Просто няма как да пропусна. Всъщност нямам намерение да стрелям, за да ви убия. Нека да бъдем хуманни на това прекрасно празненство. Просто ще ви прострелям в коляното — доста боли, но не е фатално.

И той заплашително размърда лулата си. Цветът по лицето на сър Томас съвсем излиня, а ръката му се отпусна безсилна.

— Страхотно! — похвали го Джими. — В края на краищата защо да бързаме да прекъсваме тази наша приятна малка среща? Нека си побъбрим, щом сме се събрали. Как върви представлението? Хареса ли ви началото? О, почакайте да видите нашето шоу. Трима от нас казаха думите си без грешка на генералната репетиция.

Сър Томас се беше отдалечил от звънеца, но това беше само временно отстъпление с цел изчакване на подходящия момент. Той разбираше, че ще е неразумно да натисне бутона на звънеца точно сега, но беше възвърнал самообладанието си и след като прецени обстановката си каза, че в крайна сметка той ще спечели играта.

Джими беше в капан.

Затова лицето на сър Томас постепенно си възвърна патладжанения оттенък. Ръцете му автоматично сграбчиха полите на фрака, а краката му увеличиха разстоянието помежду си. Джими с усмивка забеляза тези очевидни признаци на възстановеното самодоволство на пера и си каза, че скоро на сър Томас ще се наложи отново да снижи котата на най-изпъкналата част от физиономията си.

Сър Томас пожела да разясни на натрапника безнадеждността на положението му.

— И как, ако смея да запитам — проговори ехидно той, — смяташ да напуснеш замъка?

— Няма ли да ми предоставите автомобил? — попита невинно Джими. — Но в момента все още не възнамерявам да напущам това прелестно местенце.

— Няма как да си плюеш на петите — изсмя се Сър Томас.

— Нали аз съм тук.

— Страхотно — възхити се Джими. — Няма да се учудя, ако се окаже, че мислим еднакво по всички въпроси. Припомнете си само как веднага приехте моите възгледи по повод звъненето със звънеца. Светкавично. Но кое ви кара да мислите, че аз имам намерение да напускам замъка?

— Предполагам, че едва ли ще имаш желание да останеш.

— Напротив. Това е единственото място — а аз съм обиколил доста — през последните две години, където съм се чувствал добре. Обикновено след една седмица вече ме е стегнала шапката и аз отново грабвам куфара. А тук мога да остана завинаги.

— Страхувам се, господин Пит… всъщност предполагам, че това е фалшиво име?

— А аз се страхувам, че предположенията ви са погрешни — разочарова го Джими. — Ако трябваше да си избирам някое друго име, щеше да е от рода на Тресилян или Тревилян или нещо от тоя род. Бих казал, че „Пит“ не блести особено като име.

Сър Томас се върна отново на въпроса, който го мъчеше.

— Ти май не осъзнаваш, господинчо, че си хлътнал и с двата крака.

— Така ли смятате? — попита Джими заинтригуван.

— Аз те заварих точно в момента, в който крадеше огърлицата на жена ми…

— Има ли някаква полза, ако ви кажа, че аз не я крадях, а я поставях обратно?

Сър Томас мълчаливо изви вежди.

— Не? — с разочарован тон продължи Джими. — И аз имах подобни опасения. Та вие казвахте…

— Че те заварих точно, когато крадеше най-нагло огърлицата на жена ми — взе отново думата сър Томас. — А сега се опитваш да забавиш момента на ареста си, като ме заплашваш с пистолет…

Върху лицето на Джими се изписа вълнение.

— Велики Боже! — викна той. Бързо пъхна ръка в джоба си. — Да, точно от това ме беше страх. Дължа ви извинение, сър Томас — продължи Джими със себеотрицание, изваждайки лулата. — Аз съм виновен за всичко. Не знам как съм могъл да направя такава грешка, но в края на краищата отрих истината преди да е станало нещо сериозно.