П. Удхаус - Човек на живота

— Връщаш я обратно?

— Пит, старче — каза Негова светлост съвсем сериозно, — това звучи като съшито с бели конци.

— Знам, че звучи невероятно — съгласи се Джими. — Но е истина.

— Виж какво, Пит — сега гласът на Негова светлост прозвуча успокояващо. — Няма за какво да се притесняваш — всички тук сме приятели — можеш да ни кажеш истината. Няма да те издадем. Ние…

— Млъкни — викна Моли. — Джими!

Гласът й изтъня. Тя изговаряше думите с усилие от надигналите се в пламтящото й съзнание подозрения. Всичко, което баща й беше казал на терасата преди няколко вечери, обсеби мислите й. Струваше й се, че чува гласа му, хладен и уверен, да я предупреждава да стои настрана от Джими, защото той е престъпник. Ушите й забучаха. Стаята изведнъж се люшна и потъна в мъгла. Гласът на лорд Дрийвър й прозвуча далечен, сякаш говореше с него по телефон и в следващия момент усети, че Джими я държи в ръцете си и вика на Негова светлост да донесе вода.

— Когато на момичетата им прилошее… — започна компетентно лорд Дрийвър.

— Хайде побързай — прекъсна го нетърпеливо Джими. — След седмица ли смяташ да донесеш тая вода?

Негова светлост замина на спасителната си мисия „Мокра кърпа“ без по-нататъшни разисквания, но докато дотътри върлинестата си конструкция обратно през стаята Моли се беше съвзела и правеше немощни опити да се освободи от прегръдките на Джими. Той й помогна да седне на един стол. В суматохата около прималяването на Моли той беше хвърлил огърлицата на земята и Негова светлост трябваше здраво да набие спирачки, за да не прегази скъпия наниз.

— Я виж ти! — нададе той вик на удивление, вдигайки падналата красота от пода. — Не им трепериш много на тия бижута, а?

Джими се беше навел над Моли. И той, и тя бяха изключили временно лорд Дрийвър от списъка на присъстващите. Спени беше от онзи тип хора, за чието присъствие околните често имаха обичая да забравят. Изведнъж в главата на Джими проблесна смразяващо предположение. Едва сега за първи път му хрумна, че е твърде възможно екснюйоркското ченге Макикърн да е разкрило част от подозренията си пред дъщеря си.

— Моли, скъпа — настойчиво каза той, — не е това, което си мислиш. Ще ти обясня всичко. По-добре ли си вече? Ще ме изслушаш ли?

— Пит, старче — заяви ясно и категорично присъствието си Негова светлост, — ти май все още не можеш да ме разбереш? Нямаме никакво намерение да те клепаме пред никой. Ние всички тук…

Джими не му обърна внимание.

— Моли, изслушай ме.

— Продължавай, Джими — каза момичето.

— Аз не крадях огърлицата — поставях я обратно в сейфа. Онова момче, което дойде с мен в замъка, Мълинс Шилото, я беше взел този следобед и ми я донесе.

Мълинс Шилото! Моли си спомни името.

— Той си мисли, че аз съм голяма клечка сред съсловието на джебчиите. Грешката си беше изцяло моя. Постъпих глупаво. Всичко започна през онази нощ в Ню Йорк, когато се срещнахме във вашата къща. Преди това бях на премиерата на една пиеса, която се казваше „Скъпа, крадецът иде“ — едно от ония нашумели криминалета.

— А, беше страхотна! — намеси се словоохотливо Негова светлост. — И тук я даваха. Гледах я два пъти.

— Един мой приятел, казва се Мифлин, играеше главната роля и след представлението в клуба започна да говори врели-некипели за висшето изкуство да направиш обир — той го бил изучил из основи. Аз обаче му се опънах и казах, че всеки може да влезе в нечия къща и само след минута вече се бях обзаложил, че ще го направя и то още същата нощ. Дори аз самият сега не мога да ти кажа дали сериозно съм мислел да го сторя, но като че ли Съдбата ме пришпори. Същата нощ в апартамента ми се промъкна Шилото и аз го хванах. Заприказвахме се и аз му наговорих всички ония приказки за сложните машинарии, които уж използвали обирджиите, дето ги бях чул от моя приятел. Съвсем логично беше Шилото да събере две и две и да реши, че съм експерт. И тогава изведнъж ми хрумна, че мога да си направя хубав майтап с Мифлин, ако изляза с Шилото и заедно се промъкнем в някоя къща. В този миг и през ум не ми мина какви последици може да има това наглед забавно приключение. Както и да е, тръгнах с Шилото и той ме отведе у вас. А след това срещнах Шилото в Лондон — беше много изпаднал — и го доведох тук. Знам, че цялата история звучи идиотски, но това е истината.

Той я погледна умолително. Нямаше нужда от бухалското изражение на дълбоко съмнение върху графската физиономия, за да усети колко неубедително звучи разказът му. Още докато я разказваше нещо дразнеше слуха му. Беше принуден да признае, че ако някога е имало история, която да звучи като небивалица от първата до последната дума, то това е точно неговата.