П. Удхаус - Човек на живота

Негова светлост вирна глава.

— Не — отрече той. — Не ги крада! В никакъв случай.

— Тогава…

— Ами стана така — преди вечеря старецът беше в добро настроение и ми даде двайсет лири. После обаче те срещнахме на стълбите и ти пусна котките от торбата.

— Но защо? Сигурно…

Негова светлост отново размаха злополучното чекмедже.

— Не те обвинявам — каза Спени великодушно. — Грешката не беше твоя. Просто лош късмет. Ти не знаеше… за писмото.

— За писмото? — изви вежди Моли. — Да, каква беше тази история с писмото? Веднага разбрах, че обърках нещо, още щом казах, че аз съм го писала.

— Проблемът беше — осветли я лорд Дрийвър, — че старият си мислеше, че е любовно писмо. А аз не си направих труда да му разсея заблудата.

— Не му беше казал? Но защо?

Негова светлост вдигна вежди.

— Трябваше да му измъкна двайсетачка — призна си той откровено.

Чувайки причината за всички скорошни вълнения, Моли избухна в смях.

— Не се смей — запротестира Негова светлост засегнат. — Не се майтапя — честна дума.

Той взе останалите три банкноти и сложи чекмеджето на мястото си.

— Но, Спени! — викна Моли. — Ти не можеш! Не трябва да правиш това! Това е кражба! Те не са твои!

Негова светлост й се закани с пръст.

— Ей тук вече грешиш. Мои са! Старецът ми ги даде.

— Даде ти ги? Защо тогава счупи ключалката на чекмеджето?

— Дъртакът му с дъртак си ги взе обратно, когато разбра за писмото.

— Значи не са твои?

— Не, мои са! Аз имам морално право над тях.

Моли загрижено сбърчи чело. Мъже от типа на лорд Дрийвър събуждат майчинския инстинкт у жените. Като мъж Моли не можеше да открие дори едно от качествата, които тя смяташе, че трябва да притежава един представител на силния пол, но като палаво дете, което трябва да бъде предпазено от неприятности, той успя да погълне цялото й внимание.

— Но, Спени… — реши тя да се опита да го убеди. — Не трябва да вземаш тези пари. Ти…

— Изглеждаш превъзходно в тая рокля — смени темата лорд Дрийвър, отминавайки без внимание нейните опити да го вразуми.

— Благодаря, Спени. Но послушай ме — не се отказваше тя от мисията си. — Трябва да оставиш тези пари на мястото им. Виж, аз слагам петте лири в чекмеджето. Дай ми и другите и аз ще ги сложа и тях там. После ще го затворим и никой нищо няма да разбере.

Тя взе парите от ръката му и ги върна обратно в чекмеджето. Той я следеше мълчаливо, сякаш размисляше върху силата на аргументите й.

— Не — изведнъж възкликна той. — Не, тези пари ми трябват. Те ми принадлежат по право. Старецът…

Тя леко го бутна настрани.

— Да, да, знам — ласкаво му заговори Моли. — Знам, че е срамно, задето са ти ги взели, но те трябва да останат тук. Не разбираш ли, че в момента, в който открият липсата им, веднага ще те заподозрат? И тогава ще си имаш още по-големи неприятности.

— Има нещо такова — призна Негова светлост.

— Разбира се, че е така, Спени. Радвам се, че го разбра. А сега вече можем спокойно да слезем долу…

Тя замлъкна. Беше затворила вратата още в началото на драматичната сцена, но острият й слух долови звук от стъпки по коридора отвън.

— Бързо! — изшептя Моли, сграбчи ръката на Негова светлост и щракна ключа за електричеството. — Някой идва. Не трябва да ни заварват тук. Ще видят счупената ключалка и веднага ще се нахвърлят отгоре ти. Бързо!

И тя натика лорда зад завесата, където бяха окачени дрехи на сър Томас.

— Това е сър Томас. Аз ще изляза. Ще му направя „бип“ — малко глухо възвести намеренията си Негова светлост иззад драперията.

— Замълчи! — заповяда му Моли.

Тя също се скри зад завесата и безшумно я дръпна зад себе си.

— Но аз… — започна Негова светлост.

— Ш-ш-т!

Стъпките спряха пред вратата. После дръжката тихо се завъртя. Вратата се отвори и после се затвори без да се чуе звук.

Стъпките се запрокрадваха в стаята.

Джими беше застигнат от същата участ като лорд Дрийвър. Беше приклещен още в самото начало на диалога и едва към края му успя да се измъкне. Лейди Джулия го представи на един възрастен и страшно лепкав баронет, който бил прекарал десет дни в Ню Йорк и откопчването беше резултат на яростен отпор от страна на Джими. След завръщането си баронетът бил публикувал книга, наречена „Модерна Америка и нейните хора“ и непременно искаше да узнае мнението на Джими за някои свои наблюдения. Старецът не гореше от желание да гледа представлението и едва след загубата на много ценно време и под предлог, че трябва да се преоблече, Джими прекрати публичната си инквизиция. През цялото време докато спринтираше по стълбите, той анатемосваше всички писатели и техните недоносчета за Модерна Америка и нейните хора.