П. Удхаус - Човек на живота

Джими беше преценил, че по време на диалога няма никаква опасност на сър Томас да му хрумне да търчи до стаята си. Щеше да бъде само въпрос на минутка да върне огърлицата на мястото й. Но заради прилепчивия баронет той трябваше да предприеме начинанието си в този много по-рискован момент в паузата между началото и същинската част. Сега всичко можеше да се случи — някой можеше да мине по коридора и да го види.

Имаше само едно предимство в негова полза — нямаше никаква вероятност огърлицата да бъде потърсена преди края на представлението. Ролята, която лейди Джулия играеше, не й позволяваше да блести на сцената със скъпото украшение.

Преди вечеря Джими беше заключил бижуто в чекмеджето на своята тоалетка. Тези предпазни мерки бяха предприети в случай, че на Шилото отново му хрумне да възвърне правата си над нея. Сега Джими я взе и подаде глава навън, за да огледа коридора. Нямаше жива душа. Внимателно затвори вратата на стаята си и забърза към стаята на сър Томас.

Предвидливо се беше снабдил с фенерче. Щом се шмугна вътре, той го запали.

Шилото му беше дал подробни указания за местоположението на сейфа. За неговото нетренирано око касата изглеждаше абсолютно внушителна и непревземаема, но Шилото явно добре владееше занаята си. Капакът беше затворен, но лесно поддаде, когато той се опита да го повдигне. Джими видя, че ключалката му е строшена.

— Това е работа на Шилото! — измърмори той полугласно.

После извади огърлицата и тъкмо протегна ръка да я пусне в сейфа, когато от дъното на стаята се чу шумолене. Завесата беше дръпната встрани и Моли излезе от прикритието си.

— Джими! — викна тя.

Обикновено Джими можеше да се похвали със здрави нерви, но неочакваността на тази поява позакъдри доста солидно краищата им.

— Мили Боже! — се откъсна неволно възклицание от устните му.

Завесата отново беше разлюляна от незнайна сила и от дълбините й се чу ядосан глас.

— По дяволите! Уплетох се!

Последва нова схватка с драперията и най-накрая от вътрешността й изплува Негова светлост с къдрици, щръкнали в безпорядък на всички страни и зачервено лице.

— Напъхах глава си в някакво палто или бог знае какво — обясни затрудненията си перът. — О, здрасти, Пит!

Притисната неподвижно до стената, Моли слушаше с нарастващо изумление движенията от другата страна на завесата. Струваше й се, че стаята все още тъне в мрак. А тя можеше да чуе отчетливо дишане и изведнъж я ослепи лъч от фенерче. Кой би могъл да бъде и защо не включи осветлението?

Тя напрегна слух да долови някакъв звук, който да й подскаже отговора. Известно време не се чуваше нищо, освен тихо дишане. После до нея долетя глас, който добре познаваше. Зарязвайки скривалището си тя излезе иззад завесата и видя Джими, който стоеше с фенер в ръка над някакъв тъмен обект в дъното на стаята.

Измина цяла минута, през която нито един от двамата не проговори. Лъчът заслепяваше очите на Моли и тя вдигна ръка. Струваше й се, че стоят така от години.

Джими не помръдваше. Имаше нещо в поведението му, което изпълваше Моли с необясним страх. В мрака зад фенерчето той й изглеждаше някак безформен и чужд.

— Заслепяваш очите ми — най-накрая каза тя.

— О, съжалявам — на мига й отвърна със загрижен глас Джими. — Не помислих за това. Сега по-добре ли е? — Той отклони лъча от лицето й. Мекотата в гласа му и бързината, с която отдръпна фенерчето поуспокоиха Моли и тя почувства някакво странно облекчение. Но то беше само за миг. Какво правеше Джими по това време точно в тази стая? И защо беше с фенер? Какви бяха намеренията му? Въпросите прехвърчаха из ума й като искри от наковалня.

Тъмнината започна да я изнервя. Тя потърси опипом ключа на стената и светна.

Джими отпусна надолу ръката си, с която държеше фенера и за момент се поколеба как да постъпи. Беше скрил огърлицата зад гърба си. Сега той протегна ръка и залюля скъпото бижу пред очите на Моли и Негова светлост. Въпреки че мотивите му да стои сега тук в тази стая с огърлица в ръка бяха най-благородни, щом срещна погледа на Моли той изведнъж се почувства виновен, сякаш намеренията му бяха съвсем противоположни.

Негова светлост, който в този момент вече се беше съвзел от битката със завесата, заговори пръв.

— Я виж ти! — отбеляза той не без патос в гласа.

Моли отстъпи назад.

— Джими! Ти… О, това не може да бъде!

— Да, обаче изглежда точно това! — отсъди дълбокомислено Негова светлост.

— Не, не правя това, което си мислите — отвърна им Джими. — Връщам я обратно.