П. Удхаус - Човек на живота

Страните на сър Томас прибавиха няколко тъмни тона към медената си окраска. Той гледаше лулата със зяпнала уста.

— Предполагам, че се дължи на напрежението… — започна пак да се оправдава Джими.

Сър Томас го прекъсна. Припомнянето на ненужната му паника взриви отново равновесието му.

— Ти, ти, ти…

— Бройте до десет!

— Ти… какво смяташ, че ще постигнеш с тези палячовщини…

— Как може да говорите такива обидни неща — запротестира Джими. — Никакви палячовщини! Закачка, да! Остроумие, да! Но палячовщини…

Сър Томас вбесен се хвърли към звънеца. С пръст върху бутона той се обърна за заключителното слово.

— Мисля, че си абсолютно побъркан — кресна той. — Но аз повече няма да търпя безвкусните ти шеги. Ще…

— Момент — прекъсна го Джими. — Преди малко казах, че има и други причини, освен писто…, лулата, поради които няма да имате желание да натиснете този звънец. Ще искате ли да ги чуете преди да сте се заели със звъненето?

— Разбирам дребните ти игрички. Но и за момент не си помисляй, че ще ме изиграеш. Искаш с приказки да ме объркаш и да измислиш как да избягаш.

— Но аз не искам да бягам. Не разбирате ли, че след десет минути ще трябва да изиграя ролята си в една велика пиеса? Изслушайте ме и след това ако искате, строшете звънеца от звънене.

— Е? — реши да направи още един компромис сър Томас.

— Постепенно ли да ви подготвя за неприятната новина, която трябва да ви съобщя или…

Перът погледна часовника си.

— Давам ви една минута.

— Много добре — каза Джими. — Исках да ви кажа само, че огърлицата е фалшификат, менте. Диамантите не са истински, фалшиви са! Направени са от стъкло!

Ако Джими бе хранил някакви съмнения относно коефициента на полезно действие на своето последно изявление, то те биха се изпарили като капки вода върху гореща ламарина при вида на сгърчените лицеви части на събеседника си. Също както огнените краски на залеза постепенно изсветляват до бледа резеда, така и наситеният кармин върху бузите на сър Томас се промени поетапно в бледочервено, розово и накрая закова на откровено сиво. Долната му челюст висна в свободно положение. Самоувереността и нападателността, характеризиращи поведението му до преди секунда изведнъж се сгромолясаха и се разсипаха на хиляди малки парченца като скъпа китайска ваза, пусната от балкона от любознателен малчуган. По дрехите му пропъплиха странни гънки и чупки.

В първия момент Джими се стъписа от мощта на тевтоничните сили, които разбудиха думите му у сър Томас. Той искаше да постресне врага си, да го вразуми, но не и да го смачка в прахта. Явно зад фактите се криеше някаква мистерия, за която той не се досещаше. Когато Шилото, макар и с огромна неохота, му връчи огърлицата, неговото тренирано око мигновено забеляза разликата, а един прост тест потвърди подозренията му. Неочакваното откритие му подсказа печелившата отбранителна стратегия. Дори и да го хванат с бижуто, каза си Джими, той притежава оръжие, което ще му послужи за добра защита в схватката със сър Томас. Опирайки се на психологията на индивида, той беше достигнал до категоричния извод, че лейди Джулия не е от онзи тип Лейди, които ще посрещнат с хладнокръвно махване на ръка съобщението, че скъпата й диамантена огърлица е обикновена дрънкулка, с която простолюдието се кичи. Тя щеше да настоява до посиняване за друга, този път истинска огърлица и нямаше да се откаже, докато не я получи, а сър Томас не беше от онези щедри и импулсивни съпрузи, готови всеки момент да извадят няколко десетки хиляди лири и да ги метнат небрежно на тезгяха.

Тази увереност поддържаше духа му в иначе доста драматичното интервю с рицаря на Нейно величество. Джими ясно съзнаваше, че сър Томас в никакъв случай няма да повярва в невинността на подбудите му. Затова пък беше убеден, че домакинът му ще се съгласи на всякакви отстъпки, за да купи мълчанието му за фалшивата огърлица. Предвижданията му включваха взрив на гняв, яростни обвинения, категорично отхвърляне на твърденията му и около дузина още емоции все в тази гама, но не и подобно грандиозно сгромолясване.

— Мога да кажа, че това е доста добра имитация — прекъсна неловката пауза Джими. — Дори не подозирах, че е такава, докато не я взех в ръце.

Сър Томас преглътна шумно.

— Как разбра? — изхриптя той.

Джими отново беше изненадан. Той очакваше сър Томас да влезе в разгорещен спор с него и да изиска доказателства, развълнувано повтаряйки, че диамантите му струват десетки хиляди лири.