П. Удхаус - Човек на живота

— Разбираш ли, старче… тоест сър… нещата стоят така. По отношение на това какво харесват жените, мъжете се разделят на два типа. От една страна всичко знаещи и всичко можещи Джоновци и от друга — останалите. Е, аз съм от останалите. Моят идеал за щастлив брак е — не да бъда съвсем под чехъл — но така да се каже да свиря втора цигулка. Искам съпругата ми — тук в гласа му като че ли зазвучаха цимбали и обои, толкова нежен и замечтан стана тонът му — да ме глези, да ме милва по косата, да ме глади одобрително по гърба и тъй нататък. Нямам амбицията да показвам кой е господарят в тази къща. Когато тя не се чувства добре, аз искам да лежа на килимчето пред вратата й и когато ме намери там сутринта, да ме похвали за моята загриженост. Знам, че не звучи много мъжествено, но човек трябва да знае какво иска, за да е щастлив в брака. А сега да предположим, че госпожица Макикърн се беше оженила за мен. Господи, та тя щеше да се отегчи до смърт само след седмица! Честно. На нея й трябва съпруг със същото количество енергичност, което тя притежава.

Негова светла премъдрост запали още една цигара. Чувстваше се горд със себе си. Никога досега мислите не се бяха подреждали в главата му в такива дълги и гладки фрази. Спени имаше чувството, че може да говори така цяла нощ. В някаква книга беше чел за някакво момиче (а може и да е бил младеж), което получило изведнъж „просветление“. Точно това се беше случило и с него сега. Това чудо се дължеше или на преживения екстаз от падането на оковите, или мисловният му процес продължаваше да черпи мощ от стимулиращите сокове на погълнатото респектиращо количество сухо шампанско. Искаше му се да има по-голяма публика:

— Момиче като госпожица Макикърн — обобщи Спени — никак не си пада по галене на коси и потупване по гърба. Тя ще се изсмее в лицето на всеки мъж, който я помоли за това. Тя се нуждае от някой от класа на шестцилиндровите. И мисля, но само между нас да си остане, че вече го е намерила.

— Какво?

Господин Макикърн скочи от стола. Всичките му страхове бяха заръфали едновременно душата му.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, не съм съвсем сигурен — би отбой Негова светлост. — Но както се казва в една песен — „не съм сигурен, но се досещам“. Искам да кажа, че те се държат доста приятелски и се обръщат на малки имена един към друг.

— С кого?

— С Пит — изрече паролата Негова светлост. В момента той се облягаше назад, изпускайки към тавана кръгчета дим, затова не можа да види мълниите в очите на събеседника си и побелелите му пръсти, с които стискаше облегалките на стола си, като че ли се надяваше да пуснат вода. Затова продължи с ентусиазъм.

— Джими Пит! Ето това е истински мъж. Пращи от енергия и идеи. Никое момиче няма да има и минутка време да й доскучае, ако е с него. Знаете ли — отбеляза Негова светлост поверително, — има нещо в онази история със сродните души. Можете да ми вярвате, стар… сър. Например в Лондон има едно момиче. Колкото и да е странно, почти няма въпрос, по който да не мислим еднакво. Например тя никак не харесва „Веселата вдовица“, нито пък аз, а като си помислите колко милиона зрители умират за нея. Освен това и двамата не обичаме стриди. Защото сме сродни души — ето затова. Понякога започвам да вярвам в ре… Как му беше там името, сигурно се сещате. Та за какво ви казвам всичко това. Според мен Джими Пит и госпожица Макикърн са точно такива сродни души. От пръв поглед си личи. Не може да не харесаш човек като Джими. Той е спортсмен. Така ми се иска да ви разкажа две-три нещица, които направи, но не мога. Но вие ще го харесате… О, по дяволите! Ето го началото! Трябва да тичам. Имам запазен танц.

И той изхвърча през вратата, оставяйки господин Макикърн прикован към стола си от най-разнопосочни и бурни емоции.

Бяха изминали едва няколко минути от триумфалното напускане на лорд Дрийвър, когато усамотението на Макикърн отново беше нарушено. Този път посетителят беше непознат за него — мургав, гладкоизбръснат мъж. Той не носеше вечерно облекло, значи не беше един от гостите. Макикърн не успя веднага да го разпознае. Но после си спомни. Беше го виждал в стаята на сър Томас. Беше икономът му.

— Мога ли да разменя няколко думи с вас, сър?

— Какво има? — попита Макикърн, гледайки го строго. Той все още не се беше съвзел от философските наброски на лорд Дрийвър. Умът му като че беше се превърнал в захарен сироп. Съдейки по думите на Негова светлост, доста неща бяха се скроили зад гърба му. Беше му трудно да свикне с мисълта, че Моли го е мамила.