П. Удхаус: Човек на живота

— Правилно — намеси се пак детективът, — стой там. Предполагам, че добре сте замислили ударчето си. Срещаш стар приятел от Ню Йорк и хоп — каниш го в замъка. Много хитро. Ню Йорк, как пък не! Той е виждал Ню Йорк колкото аз Тамбукту. Той просто ми беше прозрачен.

Някакъв проблясък навести съзнанието на Макикърн. Той беше толкова убеден, че щом задържаният не е Шилото, то тогава е Джими, че възможността обектът на дискусията да е Гейлър дори и за секунда не го беше навестявала.

— Какво искате да кажете? — все още невярващо изрева Макикърн. — Кой е този, който сте арестували?

— Да пукна, ако знам. Мисля, че ти можеш да ми кажеш, защото както изглежда той е твой стар приятел. Гейлър е името, с което се представи тук.

— Гейлър!

— Същият. И знаеш ли какво твърди тоя приятел? Че ми бил колега. Детектив! Каза, че ти си го повикал тука — изсмя се иронично победителят в схватката.

— Вярно е, глупако. Аз го извиках.

— О, ти, така ли? И каква е тази спешна работа, та да викаш детективи в чужди къщи?

Макикърн отвори уста да отговори, но се запъна. Никога досега не беше осъзнавал цялата дълбока мъдрост на поговорката за взаимосвързаността на тръна и глога. За да обясни мотивите си, той трябваше да спомене подозренията си относно Джими, както и причините за тези подозрения. А направи ли го, ще трябва да разкрие миналото си. Беше попаднал между Сцила и Харибда 19 19 В гръцката митология — две чудовища, живеещи върху скалите от двете страни на тесен морски проток между Италия и Сицилия, които погубвали моряците, бел.пр. .

Капка пот се отцеди по слепоочието му.

— Страхотна идея. Тъкмо онзи приятел, който се опитваше да ми пробута тия врели-некипели, ме накара да те заподозра. Събрах две и две. „Партньори са“ — казах си аз. Разбрах и как си се запознал със сър Томас. Невероятно хитро. Ставаш приятел на семейството и тогава докарваш дружката си. Той взема плячката и ти я дава. Никой даже и няма да си помисли да се усъмни в теб. Кажи ми сега честно — не беше ли такава игричката ви?

— Станала е огромна грешка… — започна Макикърн, но в този момент някой натисна дръжката на вратата.

Детективът погледна през рамо, а в очите на Макикърн проблесна ужас. Този удар щеше да го довърши — щеше да има и свидетел на неговото унижение.

В стаята влезе Джими.

— Лорд Дрийвър ми каза, че сте тук — запъти се той към Макикърн. — Може ли да ми отделите… А-а!

Детективът беше мушнал револвера в джоба си при първия звук от натиснатата дръжка. Да бъдат дискретни беше едно от основните правила, които младите детективи в Агенцията на Раг трябваше да усвоят. Белезниците обаче трудно можеха да бъдат прикрити. Джими стоеше стъписан от гледката, разкриваща се пред погледа му.

— Някаква игра ли играете? — полюбопитства той.

— Някои наистина играят игрички — каза му поверително детективът. — В къщата има банда обирджии. Този приятел е един от тях.

— Какво? Господин Макикърн?

— С това име е известен тук.

Това, с което Джими можеше на първо време да облекчи живота на господин Макикърн, беше да спре овреме напиращия на устата му въпрос дали поражението му се дължи на голямото количество изпит алкохол. Стиснал самоотвержено зъби, той само поклати съчувствено глава към боботещия като вулкан пред изригване арестант. А после пое защитата му в свои ръце.

— Не мога да повярвам — каза той. — Какво ви накара да направите това заключение?

— Защото днес следобед хванах неговия съучастник — един тип, който нарича себе си Гейлър…

— Познавам го — отвърна Джими. — Той наистина е детектив. Господин Макикърн го е повикал тук.

Ченето на хрътката се разтресе, все едно беше получил неочакван удар.

— Какво? — попита той с колеблив глас.

— Нали ти казах… — намеси се Макикърн, но детективът беше зает изцяло с Джими. Крайниците му бяха започнали да се сковават от нарастващото предчувствие за надвиснала опасност. В съзнанието му започна да си пробива път потресаващата мисъл, че е сгрешил.

— Да — потвърди Джими. — Не мога да кажа защо, но господин Макикърн се опасяваше, че някой може да открадне диамантената огърлица на лейди Джулия, затова повика от Лондон този Гейлър. Това, разбира се, е натрапничество, но не е престъпление. Съмнявам се, че законът предписва да сложите белезници на човека при такива случаи. Какво направихте със симпатичния господин Гейлър?

— Заключих го в килера за въглища — отвърна детективът унило. Перспективата да се срещне очи в очи с човешката хрътка, която беше третирал така грубо, не успяваше да разведри духа му.