П. Удхаус - Бъди българин, Джийвс

Той спря. Предполагам, не искаше да разравя мъртвото минало, но разбрах какво иска да каже. След като се измъкнах от яхтата, не му е трябвало много време да разбере, че Джийвс е бил в дъното на нещата.

— Има нещо в това, Джийвс — бях длъжен да кажа. — Полицията може и да не успее да направи нещо определено, но ще приказват за това, и преди да се усетим, ще плъзне историята, че сър Родерик се е скитал нагоре-надолу с почернено лице. Местният вестник ще се добере до слуха. Някой от ония драскачи на клюки, които винаги чакат при „Търтеите“ с уши, наострени за нещо сочно, ще дочуе и тогава нещата ще станат толкова лоши, колкото и ако бедният Глосъп отиде да чепка въжета в панделата с години.

— Не, сър. Полицаят ще намери затворник в бараката. Бих предложил да заменим сър Родерик с вас.

Зяпнах.

— С мен?

— Особено важно е, ако ми позволите да изтъкна, сър, в момента, в който обвиненият трябва да се представи пред Негова светлост, в бараката да се намери един затворник с почернено лице.

— Но аз не приличам на стария Глосъп. Ние имаме съвсем различна физика. Аз съм тънък и строен, той — … е, не искам да казвам нищо обидно за човек, който е обвързан с лелята на стар приятел с нещо повече от… Добре де, това, което намеквам, е, че не можете дори и с повече въображение да го наречете тънък и строен.

— Забравяте, сър, че само полицай Добсън фактически е виждал затворника, а неговата уста, както казах, ще бъде запечатана.

Вярно. Бях забравил това.

— Да, но, Джийвс, по дяволите, колкото и да съм загрижен за успокоението и утехата на тоя измъчен дом, не съм приритал да прекарам пет години в дранголника за кражба с взлом.

— Няма такава опасност, сър. Сградата, в която сър Родерик е прониквал в момента на ареста, е собственият ви гараж.

— Но, Джийвс. Помисли. Размърдай си мозъка. Огледай въпроса. Възможно ли е да се оставя да бъда пипнат за взлом в собствения си гараж и затворен цяла нощ в една барака без да кажа и дума? Това не е… Как беше… достоверно.

— Необходимо е само да накараме сержант Ваулс да го повярва, сър. Какво мисли полицай Добсън е несъществено поради факта, че е принуден да мълчи.

— Но Ваулс няма да повярва на нито една дума.

— О, ще повярва, сър. Ако не се лъжа, той е останал с впечатлението, че имате навик да спите в бараки.

Чъфи нададе радостен вик.

— Разбира се, той просто ще реши, че пак си се налял до козирката.

Погледнах го хладно.

— О? — рекох с глас, който може да бъде наречен единствено язвителен. — Значи ще вляза в историята на Чъфнъл Реджис като един от водещите английски алкохолици?

— Може само да те помислят за пернат — предположи Полин.

— Точно така — потвърди Чъфи. Той се обърна към мен умолително: — Бърти, нали няма да ми кажеш, че имаш нещо против да те помислят за…

— Умствено недоразвит — обади се Полин.

— Именно — продължи Чъфи. — Разбира се, че ще го направиш. Кой, Бърти Устър ли? Да се подложи на някакво малко временно неудобство в името на приятелите? Ами че той с радост ще го направи.

— Направо ще подскочи от удоволствие — подкрепи го Полин.

— Ще си умре от кеф — не мирясваше Чъфи.

— Винаги съм знаел, че е прекрасен младеж — намеси се старият Стоукър. — Спомням си, помислих си го още първия път, когато го видях.

— Аз също — обади се лейди Чъфнъл. — Толкова различен от повечето днешни младежи.

— Веднага харесах лицето му.

— Винаги съм харесвал лицето му.

Главата ми започна да се върти. Не се случва толкова често да приемам такива добри отзиви и хвалбите започваха да отслабват мъжеството ми. Опитах се немощно да задържа прилива.

— Да, но чуйте…

— Ходех на училище с Бърти Устър — рече Чъфи. — Обичам да си спомням за това. В началното училище, също в Итън и след това в Оксфорд. Всички го обичаха.

— Заради прекрасната му благородна натура? — попита Полин.

— Ти направо го закова. Точно така, заради прекрасната му благородна натура. Защото, когато ставаше дума да се помогне на приятел, той би минал през огън и вода, за да го стори. Де да имах по една лира всеки път, когато поемаше вината за нечия беля на своите големи рамене.

— Колко вълнуващо! — въздъхна Полин.

— Точно това съм очаквал винаги от него — каза Стоукър.

— И аз — подкрепи го лейди Чъфнъл.

— Да го бяхте видели как се изправя срещу някой вбесен учител с тоя храбър поглед в големите си сини очи…

Вдигнах ръка.

— Достатъчно, Чъфи. Стига. Ще понеса това гнусно изпитание. Но на осъдените се изпълнява последното им желание. Когато свърши тази гадост, ще получа ли най-накрая закуска?