П. Удхаус - Бъди българин, Джийвс

— А защо да не отидем — искаше да знае той, — да разбием вратата, да го измъкнем навън, да го преведем тайно, да го скрием някъде и да оставим проклетите ченгета да обикалят около носа си?

Чъфи възрази.

— Не можем.

— Защо не?

— Нали чу Джийвс да казва, че Добсън стои на стража.

— Ще го халосаме по тиквата с някоя лопата — продължи с пиратските си предложения Стоукър.

Тази идея не се хареса много на Чъфи. Щом си мирови съдия, трябва да внимаваш какво правиш. Вземи да халосаш полицай по тиквата с лопата и цялото графство ще започне да те гледа накриво.

— Тогава, по дяволите, да го подкупим.

— Не можеш да подкупиш английски полицай!

— Наистина?

— Нямаш никакъв шанс.

— Божичко, каква страна! — старият Стоукър издаде нещо между свистене и стон. Ясно беше, че никога вече няма да гледа с добро око на Англия.

Възмущението ми се стопи. Ние, Устърови, сме хуманни и гледката на толкова скръб в една средно голяма стая ми дойде множко. Приближих се до камината и натиснах звънеца. Точно когато Стоукър започваше да казва какво мисли за английските полицаи, вратата се отвори и на прага се появи Джийвс.

Старият Стоукър му хвърли зъл поглед.

— Връщаш ли се?

— Да, сър.

— Какво има?

— Сър?

— Какво искаш?

— Звънецът позвъня, сър.

Чъфи изпълни едно от неговите ръкомахания.

— Не, не, Джийвс. Никой не е звънил.

Аз се изстъпих напред.

— Аз позвъних, Чъфи.

— За какво?

— За Джийвс.

— Джийвс не ни трябва.

— Чъфи, старче — обърнах се аз към него и всички присъстващи несъмнено са потреперили от тихата неумолимост на гласа ми, — ако някога е имало момент, в който Джийвс да ти е трябвал повече, отколкото ти трябва сега, то аз — тук загубих нишката на мисълта си и трябваше да започна отначало. — Чъфи — рекох, — опитвам се да ти намекна, че има само един човек, който може да те измъкне от тая каша. И той стои пред теб. Искам да кажа, това е Джийвс! — и за да изясня нещата докрай, продължих. — Знаеш толкова добре, колкото и аз, че в такива ситуации Джийвс винаги намира изход.

Чъфи явно беше впечатлен. Виждах как паметта му започва да се размърдва и как извиква наяве някои от победите на доблестния му мозък.

— За бога, да. Точно така. Намира изход, нали?

— Наистина намира.

Отправих успокоителен поглед към стария Стоукър, който беше започнал да казва нещо за ангели, и се обърнах към Джийвс.

— Джийвс — рекох му, — имаме нужда от твоята подкрепа и съвет.

— Много добре, сър.

— За да започнем, нека първо ти дам кратко резюме… Правилно ли употребих думата?

— Да, сър. Съвършено правилно.

— … тогава, кратко резюме за състоянието на нещата. Не се съмнявам, че си спомняш покойния мистър Джордж Стоукър. В тази телеграма, която ни донесе преди малко, пишеше, че завещанието му, според което мистър Стоукър е облагодетелстван така щедро, е било оспорено на основание на това, че на завещателят му е хлопала дъската.

— Да, сър.

— В отговор на това мистър Стоукър възнамеряваше да призове сър Родерик Глосъп да свидетелства като експерт, че старият Джордж е бил върхът на здравия разум. Че у него не е имало нищо смахнато, нали разбираш. И при обичайните обстоятелства този ход не би могъл да се провали. Щеше несъмнено да оплете кошницата.

— Да, сър.

— А сега същността на въпроса, Джийвс — сър Родерик сега е в градинарската бараката, с лице, покрито с изгорял корк, и с надвиснала присъда за обир с взлом. Нали разбираш как този факт накърнява силата му?

— Да, сър.

— На този свят, Джийвс, можеш да направиш едно от двете: или можеш да се представиш като решаващ съдник по въпроса дали определен индивид е нормален, или можеш да идеш да си мажеш лицето в черно и да те въдворяват в градинарски бараки. Не можеш да правиш и двете. Така че, какво трябва да се направи, Джийвс?

— Бих предложил сър Родерик да се измъкне от бараката, сър.

— Ето! Не ви ли казвах, че Джийвс ще намери начин?

Един неодобрителен глас. На стария Стоукър. На тоя тип апострофирането направо му е в кръвта.

— Да го измъкнем от бараката, да? — изсъска той с крайно злобен глас. — Как? С бригада ангели?

Той направи отново бизонската си физиономия и трябваше да го скастря доста остро.

— Ти можеш ли да измъкнеш сър Родерик от бараката, Джийвс?

— Да, сър.

— Убеден ли си в това?

— Да, сър.

— Имаш ли вече оформен план?

— Да, сър.

— Взимам си всички думи назад — каза старият Стоукър почтително. — Забрави всичко, което казах. Измъкни ме от тая каша и после можеш да идваш нощем, ако искаш, да ме будиш и да ми приказваш за ангели.