П. Удхаус - Бъди българин, Джийвс

— Да, ама го нямаш — прекъсна го Полин.

— Трябва само да поставя Глосъп на свидетелската скамейка и твърденията им ще се спукат като сапунен мехур — завърши Стоукър и се огледа победоносно.

— Но сега, след като се скара със сър Родерик, той няма да свидетелства в твоя полза — не спря Полин.

Старият Стоукър най-накрая я чу и се дръпна като опарен. Или избълва дим, ако така ви се струва по точно.

— Кой казва, че съм се скарал с него? Покажете ми тоя малоумник, който се осмелява да твърди, че не съм в най — дружески отношения със сър Родерик Глосъп. Само защото сме имали дребни… незначителни… неразбирателства, каквито се случват между най-близки приятели, това не означава, че не сме като братя.

— Но представи си, че той не ти се извини.

— Никога не е ставало въпрос да ми се извинява — отново вирна насиненото си око Стоукър. — Разбира се, аз ще му се извиня. Предполагам, мога да се държа като мъж и да си призная, че съм сгрешил и съм наранил чувствата на най — добрия си приятел, не е ли така? Разбира се, че ще му се извиня и той ще приеме извинението ми със същото добро чувство, с което му е предложено. Сър Родерик Глосъп не е дребнав. След по-малко от две седмици ще го заведа в Ню Йорк и там той ще каже свойта дума. Как се казваше онова място, където е отседнал? Хотел „Морска гледка“? Ще му се обадя веднага и ще поискам среща.

Тук трябваше да вметна една дума.

— Знам, че не е в хотела, защото Джийвс току-що се опита да се свърже с него и удари на камък.

— Тогава къде е? — подскочи Стоукър.

— Не бих могъл да кажа.

— Но все някъде трябва да е.

— А! — възкликнах, следвайки доводите му, които ми се сториха разумни. — Точно така. Но къде? Твърде вероятно вече да е стигнал Лондон.

— Защо Лондон?

Този човек подскачаше, като че ли имаше пружини на стъпалата.

— А защо не? — рекох и присвих арапските си лицеви мускули.

— Имаше ли намерение да пътува за Лондон?

— Твърде възможно.

— Какъв му е адресът там?

— Не знам.

— Някой от вас знае ли?

— Аз не — рече Полин.

— И аз — добави Чъфи.

— Човек няма много полза от вас — разяри се Стоукър. — Махай се. Заети сме.

Последната забележка беше адресирана към Джийвс, който отново се носеше през стаята. Това е едно от най-невероятните свойства на тоя човек: в един момент го виждаш, в следващия вече го няма. Или по-точно в настоящия случай: в един момент не го виждаш, а в следващия вече е тук. Приказваш си за туй-онуй, изведнъж усещаш някакво присъствие и хоп — ето ти го.

— Моля за извинение, сър — каза Джийвс. — Бих желал да говоря с Негова светлост за момент.

Чъфи махна с ръка разсеяно.

— По-късно, Джийвс.

— Много добре, милорд.

— Тъкмо сега сме малко заети.

— Именно, милорд.

— Е, няма да е много трудно да се намери човек от величината на сър Родерик — поде отново старият Стоукър. — Адресът му трябва да е в „Кой кой е“. Имате ли „Кой кой е“?

— Не — поклати глава Чъфи.

Старият Стоукър издигна ръце към небето.

— Мили боже!

Джийвс се покашля.

— Ако ме извините, сър, че се намесвам. Мисля, че мога да ви кажа къде е сър Родерик. В случай, че съм разбрал правилно силното ви желание да откриете точно него.

— Разбира се, че си разбрал правилно. Колко сър Родериковци мислиш че познавам? Стига си го увъртал, кажи къде е!

— В градината, сър.

— Искаш да кажеш тази градина?

— Да, сър.

— Тогава върви и му кажи да дойде тук веднага. Кажи му, че мистър Стоукър желае да го види по неотложен въпрос. Не, спри. Не отивай! Аз сам ще отида. Къде точно в градината го видя?

— Не съм го видял, сър. Бях само информиран, че е там.

Старият Стоукър цъкна с език.

— Е, по дяволите, къде точно в градината си бил само информиран, че се намира сър Родерик?

— В бараката на градинаря.

— Бараката на градинаря?

— Да, сър.

— И какво прави в бараката на градинаря?

— Струва ми се седи, сър. Както казах, нямам информация от първа ръка. Осведомлението ми идва от полицай Добсън.

— Ъ? Какво? Полицай Добсън? Кой е той?

— Полицаят, който снощи арестувал сър Родерик, сър.

След този отговор Джийвс се наведе леко от кръста надолу и напусна стаята.

— Джийвс! — измуча Чъфи.

— Джийвс! — изпищя Полин.

— Джийвс! — викнах аз.

— Хей! — изрева старият Стоукър.

Мога да се закълна, че след като вратата се беше затворила, не се бе отваряла отново. И все пак, ето ти го нашият човек, появяващ се изневиделица, с въпросително изражение на лицето.