Винс Флин - Орион

— Конгресменът не приема посетители без предварително уговорен час. — Жената се върна към работата си с надеждата, че непознатият ще си тръгне.

— Мен ще иска да ме приеме.

— Така ли?

— Да. Един наш общ приятел ме помоли да се отбия и да поговоря с конгресмена.

— И кой е този ваш общ приятел? — Тонът й беше предизвикателен. И пренебрежителен.

Стивъкън се наведе и се подпря с две ръце на бюрото й. През годините бе срещал какви ли не бюрократи и много добре знаеше как да се оправи с неприятната секретарка.

— Това не е ваша работа. Вижте, аз съм много зает човек. Защо не вдигнете задника си от стола и не отидете да съобщите на конгресмена, че Норбърт Стивъкън е дошъл да го види? — Той се надвеси над нея, лицето му беше само на трийсетина сантиметра от нейното.

Жената се изправи, пуфтейки, заобиколи бюрото и отвори вратата на офиса, след което я затръшна силно зад себе си. Стивъкън скръсти ръце и зачака. От звукоизолирания офис долетяха викове. Той се огледа. Това място беше мрачен килер в сравнение с офиса на сенатор Кларк. Обзавеждането и чистотата (или по-скоро липсата на такава) говореха красноречиво за разликата между двамата политици.

Миг по-късно се появи и конгресменът Ръдин. По петите му вървеше старата кикимора. Лицето й беше зачервено от яд. Ръдин грабна сакото си от закачалката и извика на секретарката:

— Ще изляза за известно време.

— Кога ще се върнете? — попита го тя.

— Не знам. — Ръдин извърна птицеподобната си глава към Стивъкън и му кимна да го последва.

Стивъкън намигна на секретарката и последва шефа й. В коридора се наложи да догонва стария кокалест конгресмен.

— Не искам да говорим в офиса — прошепна заговорнически Ръдин.

Както повечето служители на реда и закона, бивши и настоящи, Стивъкън внимателно проучваше хората. За добро или за лошо той си беше изградил навика да ги преценява за много кратко време. Понякога обаче се натъкваше на личност, която разбунваше любопитството му. Докато двамата с Ръдин слизаха по стълбите, той си каза, че конгресменът като нищо ще се окаже един от тези екземпляри.

Стивъкън си взе обратно оръжието от Капитолийската полиция и тръгна да догони Ръдин. Ръдин вече беше спрял на половината път до другата пресечка. Помаха на спътника си да побърза. Стивъкън се отправи натам и за голямо негово раздразнение конгресменът отново закрачи, без да го дочака. Стивъкън ускори темпото и след две пресечки успя да настигне конгресмена от Кънектикът.

— Къде отиваме? — пое си дъх бившият агент.

— Да пием кафе. Има едно местенце малко по-нататък по улицата. — И добави: — Не обичам да водя разговори в моя офис.

— Да, казахте го вече.

— Заради ония копелета от Ленгли. Нямам им и грам доверие.

Стивъкън не повярва на ушите си. Знаеше, че ЦРУ са способни на всичко, но да са толкова глупави, че да подслушват офиса на конгресмен… Той се огледа.

— Сигурно много се изнервяте, когато разговаряте на открито?

Ръдин също се огледа.

— Защо?

— Насочени микрофони. Могат да уловят всичко, което казвате, дори и да шепнете.

Ръдин измърмори нещо, след което посочи напред.

— Кафенето е ето там горе. Веднага след като пресечем Втора улица.

Останалото разстояние извървяха в мълчание.

Ръдин влезе първи и се приближи до бара. Младата жена с кичури в косата и халка на носа не обърна много внимание на конгресмена, когато той си поръча двойно френско кафе. Стивъкън си взе единично кафе, защото мехурът му вече беше пълен. Първо стана кафето на Ръдин. Той си взе чашата и седна на маса в дъното на заведението. На Стивъкън му направи впечатление, че той изобщо не благоволи да плати. Бившият агент от ФБР даде на барманката три долара и й каза да задържи рестото. После седна при конгресмена и свали якето си.

Почака Ръдин да му благодари за почерпката, но онзи не го стори.

— Няма защо да ми благодариш — изрече многозначително агентът.

— Моля?

— За кафето.

— А, да… благодаря. — Ръдин вдигна чашата с костеливите си пръсти и отпи от кафето. — Ханк твърди, че сте много добър в професията.

Стивъкън не каза нищо.

— Нямаме много време — отбеляза Ръдин. — Утре започват слушанията за утвърждаването на Кенеди.

— Вас какво точно ви интересува?

— Запознат ли сте с контрола на Конгреса по отношение на разузнавателната общност?

— Донякъде.

— Е, Томас Стансфийлд, слава Богу, че негодникът е вече мъртъв, не беше голям привърженик на конгресния контрол. Стремеше се да ни държи на тъмно колкото се може повече, особено когато ставаше дума за тайните операции.