Винс Флин - Орион

Тъмнината даде време на Розентал да обмисли няколко вероятни непредвидени развоя на ситуацията. Ако тя поканеше гаджето си горе да пийнат по нещо или да остане през нощта, тогава жалко за мъжа, нямаше късмет. Розентал не изпитваше угризения, че щеше да убие невинен случаен човек. В бранша имаше и такива, които щяха да спорят с него, но малцина бяха постигнали успех като неговия. Ако тя не се прибереше тази вечер вкъщи, ако приятелят й живееше наблизо и отидеха у тях, щеше да се наложи да планира удар на улицата утре сутринта. Съществуваше по-голям риск, като я убие на открито, но не беше много по-трудно. Беше го правил и преди. Ще се приближи отзад, ще започне да я изпреварва отляво, ще постави заглушителя на гърба й и ще стреля три пъти. После ще продължи напред, без да се оглежда. Пистолетът ще се намира извън кобура не повече от две секунди. Ударът на куршумите ще й изкара въздуха и тя няма да може да изкрещи. Сърцето й ще спре, преди да се е строполила на земята.

Розентал погледна часовника си.

Фридман категорично му беше заявил, че задачата трябва да се изпълни бързо. Изкушаваше се да излезе от апартамента и да отиде да ги намери. Да се погрижи за проблема още сега и да напусне страната. Беше тъмно. Щеше да има само неколцина свидетели, ако изобщо имаше свидетели. Може би си струваше. Докато обмисляше този вариант, малката слушалка в ухото му изпука и се чу гласът на Янта:

— Излизат от парка. Вървят към теб.

— Прието — прошепна Розентал. — Можеш ли да ги изпревариш и да установиш наблюдение на улицата и входа?

— Да, но ще трябва да ги изгубя от поглед за една пресечка.

Розентал претегли риска.

— Тръгвай насам. Заеми място, откъдето ще ги видиш да идват, и наблюдавай входа на сградата.

— Разбрано. Тръгвам.

Розентал кимна на Сунберг. Двамата се изправиха и се протегнаха.

— Готов ли си?

— Да — отвърна Сунберг.

Бяха уточнили плана до детайли. Не беше сложен. Стояха на срещуположните ъгли на стаята и трябваше да стрелят по диагонал, когато обектът влезеше. Лампите бяха изключени, точно както ги откриха, когато дойдоха.

— И помни, изчакай да влезе и тогава ще я свалим.

Рап се оказа прав. Донатела не се качи с асансьора, а тръгна по стълбите.

Никога не ходеше невъоръжена. Професионален навик. Подбираше пистолетите си, както повечето жени — дамските си чантички. Любимият й пистолет беше деветмилиметровият „Берета 92 F“, но зареден, той беше много голям и тежък, за да го носи в чантичката си. Предпочиташе „Валтер РРК“ със заглушител. Оръжието беше леко, само шестстотин грама, и късо. Единственият му недостатък беше слабата възпираща сила. Той стреляше с малки патрони, 22-ри калибър. При изстрел те не можеха да съборят човек на земята, но ако изстрелът беше в главата, това нямаше голямо значение. А Донатела рядко пропускаше, когато се целеше в главата.

Докато се качваше по стълбите, тя държеше пистолета скрит под сакото. Ударникът беше възведен, предпазителят — свален. Нямаше нужда да проверява дали има патрон в цевта — никога не носеше оръжие без патрон в цевта. Вървейки нагоре, говореше с Рап по мобилния телефон. На всяка площадка спираше за малко, за да се ослуша и да провери следващото стълбище. От двете мартинита леко я унасяше, но разходката на чистия въздух й беше помогнала да се освежи. И мъжът в колата отвън. Не беше необходимо Рап да го споменава, тя си го знаеше. Някой искаше да премахне излишните свидетели и беше готов да убива, докато не елиминира и последния. Имаше и друг вариант и именно затова тя отказа да даде на Рап исканата информация. Съединените щати бяха съюзник, но само толкова.

ЦРУ не криеха какво искат да знаят и без съмнение биха дали мило и драго, за да разберат кой е бил началникът й в онази операция. Мъжът в колата може би беше изпратен да я убие. Но можеше също така да е и друг агент на ЦРУ, изпратен да я подплаши, за да каже на Рап кой я е наел. Сигурно затова Рап забеляза мъжа преди нея. Защото знаеше, че колегата му ще е там. Добре дошли в параноичния свят на шпионите.

Когато стигна четвъртия етаж, тя вече беше затворила на Рап и бе взела решение. Ако някой я дебнеше в квартирата й, ще играе честно. Ще влезе със стрелба. Безшумно пристъпи по стълбищната площадка. Застина неподвижно за миг — опитваше се да открие знак, че някой я причаква. Помисли да си свали ботушите си. После си даде сметка, че ако някой я дебне вътре, той вече е бил предупреден за пристигането й от онзи в колата.