Винс Флин - Орион

— Изкушавам се да се кача — каза той, за да чуе „опашката“, — но аз също трябва да се погрижа за някои неща, преди утре да отида на работа. — И кимна едва забележимо към колата.

— Разбирам. Тогава може би утре вечер ще успея да те уговоря да останеш. — И тъй като разбра, че вече е пленила събеседника си, тя отново го целуна страстно по устните. Първоначално Рап не се възпротиви, но когато отново тръгна да я отблъсква, тя го захапа по устната, достатъчно силно, за да го заболи.

На Рап това никак не му се стори забавно. И бездруго си имаше достатъчно грижи. Дали следяха него, или нея, дали беше някакво съвпадение, дали ги беше пратил същият човек, който е наел Питър Камерън, или Кенеди беше изпратила хора от резидентурата в Рим да го държат под око… Ако беше последното, тя щеше доста да съжалява, когато Рап се върнеше във Вашингтон. Не обичаше да го гледат отстрани и да надничат над рамото му, докато работи. Типично в негов стил той реши веднага да разбере какъв е случаят. Отвори якето си, извади мобилния телефон и го показа на Донатела, след което отново безмълвно прошепна:

— Ще ти се обадя след десет секунди. Не влизай в апартамента.

И я целуна бързо.

— Прекарах чудесна вечер. Лека нощ, ще ти се обадя утре сутринта. — Рап се обърна и тръгна обратно в посоката, от която бяха дошли. Само хвърли бърз поглед към колата, за да провери дали още е там. Когато стигна до ъгъла, зави наляво и тръгна да се отдалечава от колата. Изведнъж ускори крачка и извади малкия мобилен телефон. Щом стигна до следващата пресечка, зави надясно и прекоси улицата. Веднага щом излезе от полезрението на мъжа, който ги следеше, хукна да бяга и в движение набра номера на Донатела. Започна да брои сигналите. Когато Донатела най-накрая вдигна, той почти беше стигнал до другата пресечка.

— Не влизай в апартамента.

— Защо?

— Недей да спориш с мен. Изчакай да проверя нещо. — Рап забави темпо, след което рязко зави надясно.

— Мога и сама да се грижа за себе си. Не се притеснявай.

— Дай ми само минута.

— Ако някой е достатъчно тъп, че да ме причаква в апартамента, много съжалявам за него.

— Добре. — Рап стигна до следващата пресечка. Беше на половината път. Още две пресечки и щеше да се озове зад мъжа в колата. — Дай да сключим сделка с теб. Кажи ми кой те е наел и тогава влизай в апартамента.

Донатела се изсмя.

— Не си в позиция да сключваш сделки.

Апартаментът й се намираше на четвъртия етаж. Рап знаеше, че тя рядко използва асансьора, тази вечер сигурно също щеше да се качи по стълбите.

— Почти стигнах. Дай ми само половин минута.

— Късно е. Вече съм пред вратата.

— Дони, кажи ми кой те нае. Не постъпвай така с мен. — Връзката прекъсна. — Мамка му! — Рап си наложи да тича по-бързо, но вече беше на границата на възможностите си. Белите му дробове горяха. Той зави зад следващия ъгъл и заряза първоначалните си намерения да извърши замисленото леко и с финес.

Капитолия, четвъртък сутринта

Норбърт Стивъкън беше решил да паркира колата си на улицата до Харт Билдинг, а не да рискува да й търси място при Рейбърн Билдинг. Сенатските офиси се разполагаха в три сгради откъм северната страна на Капитолия, а на Конгреса — в четири откъм южната. Докато вдигаше яката на бежовото си яке, за да се предпази от ноемврийския вятър, той си каза, че това, което е очаквал да бъде лека разходка из Капитолия, се оказа по-скоро километрово пътешествие.

Когато стигна до Рейбърн Билдинг, страните му бяха ярко зачервени. Бившият специален агент от ФБР остави оръжието си на полицая на входа, мина през металния детектор и продължи нагоре по стълбите към офиса на конгресмен Ръдин.

Стивъкън не беше планирал тази среща. Ако не беше Ханк Кларк, той щеше да откаже, но не можеше да постъпи така със сенатора. Този човек беше направил много за него. Ако Стивъкън прегледаше списъка на клиентите си, щеше да види, че поне две трети от тях са резултат от връзките му с Кларк.

Стивъкън си каза, че ще се справи. Ще съкрати колкото е възможно срещата и после ще се захване за работа, като проведе малко проучване за Браун. Вратата на офиса беше отворена и Стивъкън влезе в малката чакалня. Пълна жена със сива коса, събрана в голям кок, погледна над очилата си и каза:

— Да, моля?

Стивъкън се усмихна.

— Здравейте.

Старата кримка го огледа внимателно.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Дошъл съм да се видя с конгресмена.

— Имате ли определен час?

— Не. — Стивъкън разбра накъде вървят нещата.