Винс Флин - Орион

Стивъкън си проправи път през лабиринта от коридори и стълби, докато стигне до убежището на сенатор Кларк. Кабинетите като неговия бяха само седемдесет в цялата сграда на Хълма и бяха запазени за най-високопоставените сенатори. Част от тях бяха със скромни размери, повечето имаха размери на прилични офиси, а една друга част бяха обзаведени луксозно като в клуб на аристократи от деветнайсети век. Винаги когато някой от тези сенатори не се връщаше повече във Вашингтон (било поради изборна загуба, излизане в оставка или смърт), наставаше страшна борба за неговия кабинет. Тези помещения бяха личните убежища на елита. Предназначени бяха да ги изолират от останалия персонал и лобистите. И от време на време — за сключване на задкулисни сделки.

Стивъкън откри кабинета на Кларк на четвъртия етаж и почука върху старата дървена врата. Сенаторът му извика да влезе.

Ханк Кларк скочи от стола си и бързо заобиколи бюрото.

— Как я караш, Норб?

— Благодаря, добре, Ханк. — Стивъкън сграбчи десницата на едрия като канара сенатор и силно я стисна. От известно време бяха на „ти“. — Извинявам се, че не можах да дойда по-бързо, но бях в Калифорния. Работех по един случай.

— Няма нищо. — Кларк го потупа по гърба. — Знам, че не съм единственият ти клиент. — Сенаторът искрено харесваше Стивъкън. Той имаше чувство за хумор и цинична мисъл, беше лоялен. Накратко, той му имаше доверие. — Благодаря ти, че дойде толкова бързо.

— Няма проблем. Какво си намислил?

— Сядай. — Кларк посочи към дивана и фотьойлите. — Да ти налея ли нещо за пиене?

— Кафе, ако имаш. — Стивъкън погледна през прозореца. Обикновено обсъждаше бизнеса си със сенатора тук. Мястото беше много подходящо да се укрият от хорските очи. На бившия агент от ФБР никога не му омръзваше тази гледка. Големият двоен прозорец беше широко отворен, за да влиза достатъчно прохладен въздух. Старият радиатор в кабинета сякаш непрекъснато беше включен. Прозорецът гледаше на запад. Националната алея се виждаше като на длан.

Кларк наля две чаши кафе от един термос.

— Как върви бизнесът ти? — поинтересува се. Двамата седнаха, Кларк на тъмнокафявото кожено канапе, а Стивъкън — на фотьойла.

Стивъкън отпи от кафето.

— Страхотно, благодаря. — Той вдигна чашата като за тост.

— Е, ти вършиш добра работа, Норб. Приятелите ми имат много високи критерии. Ако ти не ги покриваше, те щяха да ми подпалят телефона.

— Всичко опира до това — да отговориш на очакванията им.

— Приятелите ми имат големи очаквания.

— Да, но аз никога не им обещавам да направя нещо, което не мога. И най-важното — винаги гледам да оформя всичко на хартия. — Стивъкън отново отпи от чашата си. — Паметта на хората става доста услужлива, когато искат да ти припомнят какво сте си говорили по време на поверителния разговор.

Кларк се засмя.

— Да, така е.

— Та какво си намислил?

Кларк преметна крак върху крак.

— Искам да свършиш малко работа за мен.

Стивъкън кимна с готовност. Кларк винаги плащаше добре.

— Само кажи какво.

— Нещата може да загрубеят.

— Колко?

— Много. ЦРУ.

Стивъкън остави чашата си на масата.

— Цял съм в слух. — Той се облегна назад. На лицето му бе застинала маска на спокойствие.

Кларк знаеше доста за Стивъкън. Той беше човек, който страшно много обичаше предизвикателствата. Това беше главната причина, поради която не харесваше работата във ФБР. От нея се отегчаваше, чувстваше се недооценен, недоизползван. Кларк знаеше, че Стивъкън има зъб и на двете агенции. И че с удоволствие би приел възможността да им го върне.

— Какво мислиш за кандидатурата на президента за следващ директор?

— Не я познавам лично, но вървят слухове, че е доста печена.

— Да, така е. Много печена, но за съжаление в града има определени хора, които не искат тя да поеме ЦРУ.

— Не е ли така винаги когато пост като този се оваканти?

— Да… да, прав си, но този път може би има законни и основателни причини за възражение.

— Като например?

Кларк намести едрото си тяло по-удобно.

— Работата ще бъде много деликатна, Норб.

— Ханк! — Стивъкън звучеше обиден. — Доколкото си спомням, всичко, което сме дискутирали по време на срещите ни тук, си остава между теб и мен.

— Знам, Норб, но този път ситуацията може да се окаже много по-трудна и коварна.

Намеците на Кларк за по-голяма предпазливост само изостряха любопитството на Стивъкън.

— Знаеш, че не се страхувам да поемам риск.