Винс Флин - Орион

— Журналистка е. — Сам не знаеше защо й го каза.

— Не говориш сериозно!

— Напротив.

— Знае ли за мен?

— Не.

— Сигурно й имаш голямо доверие.

— Да.

— Тогава защо не ме запознаеш?

— Добре. — Рап остави чашата кафе на бюрото и хвана ръцете на Донатела. — Необходимо ми е нещо, което само ти можеш да ми дадеш. Много е важно.

— Винаги на твое разположение. — Звучеше напрегнато.

— Благодаря ти. Аз също, знаеш това.

— Разбира се.

— Ходи ли във Вашингтон преди две седмици? — Рап забеляза мигновената изненада в очите й.

Умът на Донатела заработи бясно.

Как бе узнал? Легендата и прикритието й бяха перфектни; ударът беше минал без никакви проблеми. Със сигурност той знаеше нещо. Но тя не можеше да говори за това в офиса.

Сложи пръст на устните си и каза:

— Ходих до Ню Йорк, не до Вашингтон. Извинявай, че не ти се обадих, но останах в града само няколко дни.

— Хм. — Рап посочи купчина листове и й направи знак да му напише отговора.

Тя поклати рязко глава.

— Господи, съвсем забравих за фотосеанса! — възкликна. — Трябва да отида още сега. Пълен провал. Защо не се срещнем да пийнем по нещо след работа?

— С най-голямо удоволствие. Само посочи място и час.

— Да кажем, в шест, кафене „Ямайка“.

— Става. — Рап отново посочи към листовете, но тя поклати глава още по-категорично от първия път. Той я целуна по страната и само с устни, без да издава звук, каза: — Трябва да знам.

Капитолия, четвъртък сутринта

Норбърт Стивъкън пристигна в сградата на Сената рано. Остави пистолета си на пазача от полицията и отиде да потърси шефа си. Стивъкън беше от онези хора, които човек трябваше да срещне пет или шест пъти, за да запомни. Което пасваше идеално на работата му. В неговия бизнес беше предимство да си незабележим. Около метър и седемдесет, с кестенява коса и тъмни очи, Стивъкън скоро бе навършил четирийсетте и макар че бе понатрупал килограми, беше удивително пъргав. Четири пъти в седмицата играеше хандбал, за да поддържа форма. Норбърт Стивъкън беше енергичен дребен човек. Беше завършил Университета на Пенсилвания с почетна грамота, след което работи две години в „Прайсуотърхаус Купър“ две години. Работата като счетоводител беше важна стъпка към реализирането на неговата професионална цел. Още от малък Стивъкън мечтаеше някой ден да работи за правителството.

Упоритите му усилия бяха възнаградени през 1986 г.‍, когато стана специален агент Норбърт Стивъкън. Това беше най-великият ден в живота му. Докато родителите и близките му стояха отстрани и гледаха, той положи клетва пред самия директор на ФБР. Първоначално работата му се струваше вълнуваща и пълна с предизвикателства. Само тръпката да си част от най-престижното братство от служители на реда и закона в света беше достатъчна да подхранва ентусиазма му няколко години. Но след време някой неща започнаха да го дразнят. Най-напред фактът, че след три години в Бюрото той още не беше издирвал истински престъпник. Бюрокрацията беше непоносима. Не можеше да понася бумащината. В един момент нещата толкова се влошиха, че той започна да си задава въпроса — защо изобщо носи пистолет, като идва на работа. По време на четвъртата му година в Бюрото ситуацията малко се оживи. Той беше преместен в Маями, за да помогне в противодействието на банковите обири. Командировката му за нещастие трая само две кратки години, след което отново го върнаха във Вашингтон да прехвърля листове. На десетата си година във ФБР Стивъкън срещна сенатор Ханк Кларк.

Във ФБР беше стандартна процедура да съдействат на Сената и Конгреса при проверката на досиетата на хора — кандидати за отговорни постове. На Стивъкън беше наредено да работи с комисията на Кларк в продължение на една година. Именно в този период той опозна сенатор Кларк много добре. За Стивъкън годината беше вододел в живота му. Кларк му отвори очите за това, как в действителност работи системата във Вашингтон. Дойде началото на края на кариерата му като специален агент от ФБР.

С финансовата подкрепа на Кларк Стивъкън напусна Бюрото и започна свой собствен консултантски бизнес в областта на охраната и сигурността. Само четири години след основаването на фирмата си той печелеше три пъти повече от самия директор на ФБР. Сам си беше началник, а услугите му се търсеха доста и не се налагаше да се занимава с купища хартия.

Сенатор Кларк познаваше доста влиятелни люде — хора, които бяха готови да платят добри пари, за да разберат всичко за кандидатите за работа при тях. Бащи, които искаха да се проследят гаджетата на дъщерите им за няколко дни. Собственици на компании, които бяха съгласни да му дават по пет хиляди долара на ден само за да изнася лекции на техните служители по въпросите на индустриалния шпионаж и мерките за противодействие. Този ход в живота му излезе наистина успешен.