Винс Флин - Орион

Фридман поклати глава.

— Президентът ще спечели подкрепата им, като превърне онази болница в развалини. Никой от нас не иска Ирак да се присъединява към ядрения клуб. А Хейс е много решителен мъж. Той не умува излишно, а знае какво точно трябва да стори.

— Ами болницата? Американците сигурно изтръпват, като си представят ужасната картина.

Шефът на МОСАД се поколеба дали да отговори. Голдберг имаше право.

— Без съмнение този аспект наистина е тревожен, но те знаят, че бездействието ще бъде още по-лошо.

— Не казвам, че ще бездействат. Имам предвид, че те ще гледат да минат с някоя половинчата акция.

— Разбирам какво имаш предвид, но не съм съгласен с теб, Давид. Познавам президента. Бомбите ще се изсипят върху Багдад до две седмици и американците ще са решили нашите проблеми.

Министър-председателят изгледа изучаващо Фридман.

— Де да можех и аз да съм толкова уверен като теб! Вече наредих на нашите военновъздушни сили да се подготвят за удар. Няма да седя със скръстени ръце и да чакам американците да се накумят. И да се чудя дали ще се опитат да отнесат въпроса до ООН, или пък ще излязат пред медиите. Ще изпратя самолетите незабавно! Няма да оставя на Саддам никакъв шанс да премести бомбите!

Думите на Голдберг предизвикаха усмивка на лицето на Фридман. Той се възхищаваше на борбения дух на премиера. Ако имаше повече политици като него, никога нямаше да се забъркат в сегашната каша с палестинците.

— Какво ти е толкова смешно? — разяри се Голдберг.

— Разбра погрешно усмивката ми, Давид. Тя беше от възхищение. Американците ще атакуват точно заради това, което току-що каза. Те знаят, че ако не се погрижат за проблема, ти ще го сториш. А това, приятелю мой, е нов проблем, с който не искат да си имат работа. Президентът Хейс ще заповяда да ударят и така ще се погрижи за нашия проблем. Само бъди малко по-търпелив и им дай време да се организират.

— Ще им дам малко време, но търпелив няма да бъда! За нищо на света няма да позволя на Саддам да завърши работата си по ядрените оръжия. Дори и това да означава, че ще трябва да влезем във война с Йордания, Сирия и Ирак. Армията ни е способна да ги смачка!

— Ами Египет?

— Те нямат куража да се бият. Знаят какво ще им се случи, ако се опитат да прекосят пустинята. Освен това не се подвеждат толкова лесно, колкото Саддам, Сирия и Йордания. — Голдберг уверено поклати глава. — Не, те няма да предприемат нищо. Ти си боец като мен, Бениамин. Знаеш много добре, че арабите няма да ни сторят нищо. Само ще ни обсипят със заплахи.

Фридман отново се усмихна. Беше съгласен с всичко, което Голдберг каза току-що.

— Ти си стар и корав воин, Давид. Народът на тази страна сигурно няма никаква представа какъв късмет е, че ти управляваш в такива трудни времена. — Фридман се изправи, погледна министър-председателя в очите и добави: — Американците ще ни послушат, обещавам ти.

Вашингтон, сряда сутринта

Беше доста хладно за ноември. Президентът бе помолил Айрини Кенеди да дойде по-рано от другите. Искаше да си каже няколко думи с нея. В седем сутринта Белият дом беше сравнително спокойно място. Все още оставаха трийсет минути до началото на поредния напрегнат работен ден. Агентите от Тайните служби, както се полага, бяха на поста си.

Обичайният поток журналисти, служители и посетители още не беше наводнил сградата. Кенеди влезе в Западното крило през приземния етаж. Беше облечена в консервативен, но стилен тъмносин костюм. Под мишница носеше заключена куриерска чанта с дневния бюлетин на президента, или ДБП, както беше известен в цялата професионална общност, занимаваща се с националната сигурност. Бюлетинът, ежедневно подготвян от анализаторите на ЦРУ, беше строго секретен документ и до него имаха достъп само най-високопоставените хора в администрацията. В края на деня всеки екземпляр се унищожаваше. Обикновено не директорът на ЦРУ, а някой от неговите помощници доставяше бюлетина, но Кенеди беше решила тази сутрин да го донесе лично.

Тя се качи на първия етаж и влезе в личната трапезария на президента, съседна на Овалния кабинет. Хейс я чакаше на масата. Около него бяха разпръснати множество вестници, а пред него стоеше купа овесени ядки и чаша горещо кафе. Хейс беше много организиран човек. Казал беше на Кенеди, че няма да се остави работата да му вземе здравето, както предшествениците му. Прекарваше по половин час на пътечката за бягане и на велотренажора четири-пет дни в седмицата. Всъщност това обикновено беше и времето, когато разглеждаше ДБП. Тази сутрин обаче си беше насрочил няколко по-ранни срещи. Ситуацията в Ирак го държеше нащрек.