Винс Флин - Самотният играч

Дюмонд помисли малко. Накрая отвърна:

— Според мен не могат, но за да сме напълно сигурни, няма да говорим повече от две минути.

— Сигурен ли си?

— За две минути или по-малко съм напълно убеден.

— Доволен ли си? — обърна се Рап към Коулман.

Коулман кимна бавно.

— Да, но мисля, че ще е добре да поканим повече хора на партито.

— Кого имаш предвид?

— Двама от моите хора. Работил си с тях преди.

— Добре.

— За какво си говорите там? — викна Дюмонд.

— Ще докараме още няколко дула, за всеки случай — отговори Рап.

Лицето на Дюмонд веднага издаде, че идеята не му се нрави особено.

— Успокой се, Маркъс. За твое добро е. — Рап посочи към компютрите. — Приготвил ли си всичко, за да проведем разговора?

— Дай ми още една минута.

— Добре. — Рап се обърна към Коулман. — Какво те тревожи?

— Не знам дали е добре още сега да му подсказваме, че сме тръгнали след него. Ще ми се да имахме малко повечко информация.

— Искам да го подплаша, за да направи глупав ход. Освен това има вероятност да го познавам. Свържи се с твоите момчета и се уговори с тях. После ще проведем разговора.

Питър Камерън седеше в малкия си кабинет в университета „Джордж Вашингтон“ и четеше курсова работа на един от студентите си. Камерън преподаваше специален курс за ЦРУ към Висшето училище по международни отношения към университета. Курсът не беше кой знае какво, по-скоро обикновен поглед към начина, по който функционира бюрокрацията в ЦРУ, и взаимоотношенията на Управлението с другите сродни служби от Разузнавателната общност. Едната група имаше по един час лекции в понеделник, сряда и четвъртък в единайсет сутринта, а другата — по два часа в шест часа вечерта в понеделник и четвъртък. Дневната група се състоеше от четиринайсет студенти, които си мислеха, че са по-умни от всички, включително и от преподавателя си. Вечерната група беше много по-интересна. Поне половината от студентите бяха офицери от армията или служители от разузнаването, които имаха по-вярна представа за реалността и за практическата страна на нещата. Студентите от вечерната му група бяха склонни да го слушат с по-голямо внимание и да му противоречат по-малко, от което той беше доволен.

Камерън често се отвличаше, докато четеше. И сега си мислеше защо не се е захванал с преподавателска работа по-рано. Работеше средно по десет часа на седмица, имаше достатъчно време за почивка през ваканцията и получаваше четирийсет хиляди долара годишно. Длъжността беше много благодатна. Невероятно с какво уважение го обсипваха, когато разберяха, че е преподавател от университета „Джордж Вашингтон“. А и можеше да говори за работата си. Когато беше в Ленгли, можеше да казва само, че работи там. Беше решил, че спокойно ще може да преподава и след като навърши седемдесет години. Ще бъде в идеална позиция, когато президентът Кларк го повика да му помогне с формирането на новата администрация.

Остави курсовата работа на бюрото и се втренчи безцелно в стената. Дали съветник по националната сигурност ще е прекалено висок пост за него? Може би не. Имаше практически опит, а сега и академична титла. Ако някой щеше да му помогне да се издигне, това беше Кларк. Блажените му мечти бяха прекъснати от звъна на един от телефоните. Разбра, че не е служебният — той имаше съвсем различно звънене. Никога обаче не можеше да различи звъна на двата си мобилни телефона един от друг. Единият беше законен, регистриран на истинското му име. Вторият беше придобит с фалшиво име. Беше платил едногодишен абонамент чрез банкова сметка. Хиляда минути разговори на месец, навсякъде и по всяко време.

Телефоните бяха в кожената му чанта. Камерън се пресегна и ги извади. Звънеше моторолата. На екрана не се изписа номерът на звънящия, но това не беше необичайно.

Той натисна бутона за включване.

— Ало. — Отговор не последва. — Ало? — повтори Камерън.

— Как си, Професоре? — прозвуча леко заплашителен глас.

Камерън подскочи от стола. Космите на врата му настръхнаха. Веднага разбра кой се обажда. Беше го чувал в Германия. Опита се да не разкрива какво изпитва.

— А, ъъ… добре. А вие?

— Бих казал, че съм много добре. — Рап замълча, искаше напрежението да се засили.

Камерън се приближи до прозореца и погледна към улицата да не би някой да го наблюдава. Тихо се наруга, че не е предвидил и не се подготвил за такъв обрат на нещата.

— Извинявам се, но трябва да ми помогнете. Нямам никаква представа с кого разговарям. — Не прозвуча много убедително.