Винс Флин - Самотният играч

— О, мисля, че имаш. — Гласът на Рап беше като гранит.

— Не… наистина нямам.

— Виж, Професоре. Имаме общи приятели… или май трябва да кажа: имахме общи приятели?

— Не разбирам.

— Дженсънови от Евъргрийн, Колорадо, или да ги наричам Хофман?

Камерън трепереше. Как, по дяволите, го беше открил Рап? Търсейки отчаяно думи, накрая успя да отговори:

— Нямам представа за какво говорите.

— Имаш, имаш.

— Кой се обажда?

— Казах ти… Аз съм стар приятел на Дженсънови. Всъщност мисля, че с тебе веднъж едва не се сблъскахме в гората.

Камерън се хвана за челото. Как, за Бога, беше разбрал, че той го е наблюдавал в гората през онази нощ? Не беше казал дори на Дженсънови.

— Чуйте, не знам кой сте и за какво говорите…

— Защо не престанеш да се преструваш, Професоре? Трябва да преговаряме.

— Да преговаряме? — попита невярващо Камерън. — За какво?

— За живота ти.

— За живота ми. — Гласът на Камерън стана дрезгав от напрежение. — За какво говорите, по дяволите?

— Свършвай с глупостите. — В гласа на Рап прозвучаха метални нотки. — Ще ти се обадя пак след един час. През това време ти предлагам да се успокоиш и да събереш мислите си. Предложението ми е просто. Ти ми казваш това, което искам да знам, най-вече кой те е наел, и аз те оставям жив. И ако имаш и грам мозък, няма да съобщиш на поръчителя за това обаждане. — Даде на Камерън секунда да обмисли предложението, после добави: — Ако се опиташ да ме прецакаш, ще постъпя с теб така, както ти постъпи със семейство Дженсън. Освен дето ще бъда много по-близо до теб, отколкото ти тогава. Обещавам ти, последното нещо, което ще почувстваш, преди да умреш, ще бъде моето дихание върху тила ти.

Връзката прекъсна. Камерън остана прав по средата на кабинета, втренчен в телефона. Цял трепереше. „Как, по дяволите, ме е открил?“ Почувства внезапно желание да бяга. Трябваше да се махне от този тесен кабинет. Пъхна телефоните обратно в чантата и грабна лаптопа си. Всичко друго остави на мястото му и заключи вратата. Трябваше да намери сигурно място. Място, където да обмисли всичко и да реши какво да каже на Кларк.

Беше минал повече от час, по-точно осемдесет и седем минути. Рап обикаляше напред-назад из кухнята на Дюмонд, трапезарията и хола. Настъпи на пода светлозелена телевизионна игра „Нинтендо“, точно пред широкоекранния телевизор. Приближи се до прозореца. Шърли дойде при него и се отърка в крака му. Рап я погали и почеса по главата. Кевин Хакет и Дан Стробъл, двама от хората на Коулман, трябваше да пристигнат всеки момент. Носеха със себе си допълнителна огнева мощ. Идеята беше на Коулман. Рап нямаше нищо против. На него му беше достатъчен и 9-милиметровият „Берета“, за да се чувства сигурно. Който и да се опиташе да ги нападне, щеше да загуби доста хора.

Рап погледна часовника си. Беше три и двайсет следобед. Валеше. Беше звънял на телефона на Професора пет пъти и всеки път прозвучаваше записано съобщение, че в момента няма връзка с абоната. Нещо не беше наред. Коулман беше изслушал първото обаждане от друг телефон в апартамента. Съгласен беше с Рап. Професорът звучеше уплашен и определено лъжеше. Прекрасно знаеше кой е Рап и какво е станало в Германия и Колорадо.

Сега Рап се опасяваше, че може да са го изгубили. Може до такава степен да са го подплашили, че да е изчезнал завинаги. Рап го тревожеше мисълта колко време ще им отнеме да уредят проблема. Беше решен да върви докрай, колкото и усилия да му костваше. Но ако Професора е решил да изчезне, можеше да продължи с години и щеше да се наложи да използва законните средства на Управлението — нещо, до което не искаше да прибягва.

Коулман се приближи до него.

— Надявам се, че не е разказал на поръчителя за разговора.

— Да, знам. — Рап гледаше как дъждовните капки образуват локва на тротоара. — Трябва да разберат какво знаем ние.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако в момента е при своя работодател, те сигурно се опитват да разберат какво ни е известно.

— Ами, по разговора може да се съди, че той ще се сети, че ти не знаеш за кого работи.

— И да се надяваме, че не го е казал на шефа си, иначе ще свърши като Дженсънови.

— Да — съгласи се Коулман. — Знаеш ли, има нещо, което досега не сме обсъждали достатъчно.

— Какво е то?

— Мотивът. Кой и защо? Имаш много врагове, Мич.

— Повечето от враговете ми са и твои. Те живеят в Близкия изток и нямат достатъчно възможности да се намесят в операция като тази в Германия.