Винс Флин - Самотният играч

— Не мога. Дала съм обещание. — Анна Райли плачеше.

Майкъл се почувства безсилен.

— Мич искаше да те доведем тук, защото се страхува, че някой ще иска да те отвлече, за да се докопа до него. Ако трябва, ще те пазя. Обичам те и Лиз те обича, но, за Бога, ние също сме в опасност! Ако не ми отговориш, ще бъда принуден да започна сам да си търся информация!

Анна зарида. Лиз я придърпа към себе си. Изгледа съпруга си с презрение. Той отвори уста, но тя го спря с ръка.

— Не казвай нищо!

— Това са абсолютни фъшкии! — скочи Майкъл.

Анна Райли стана.

— Извинявайте… Извинявайте, че ви забърках в това. — Прекоси стаята, отиде във фоайето и посегна към якето си.

— Анна, къде отиваш? — изтича след нея Лиз.

— Отивам си вкъщи. Не е честно да ви замесвам. Аз избрах да се влюбя в него, а не вие!

Лиз сграбчи ръката й и я задърпа обратно.

— Няма да мърдаш оттук, докато не се уверя, че си в безопасност!

Райли понечи да протестира, но Лиз не искаше да я слуша. Тя продължи да бута съквартирантката си от колежа нагоре по стълбите. На половината път спря и изгледа съпруга си.

— Исках само… — започна Майкъл.

— Изобщо не се оправдавай — прекъсна го Лиз. — Толкова съм разочарована от теб, че не искам и да те гледам! — Двете жени се качиха по стълбите и се скриха от очите му.

Майкъл се плесна с длан по челото. На път за кухнята се наруга цветисто. Отвори хладилника и извади бутилка бира. Отпи голяма глътка и се подпря на кухненския плот. Дюк дойде и седна пред него. О’Рурк погледна жълтия лабрадор.

— Останахме само аз и ти, приятелю — изрече.

Отпи още веднъж и поклати глава. Много неприятно беше хем да си прав, хем да не си. Всичко, казано от него в другата стая преди малко, беше вярно. Но понеже не им хареса начинът, по който го каза, за тях беше грешен и той трябваше да си плати. Изстена и си каза: „Дай им един час да останат сами, после се качи горе и им се извини.“

Дотогава можеше да направи само едно.

Отиде до телефона на кухненската стена и грабна слушалката. Извади от шкафчето списък с телефонни номера и след като намери необходимия му номер, го набра. Отговори женски глас:

— Полицейски отдел на Капитолия. С кого да ви свържа?

— С дежурния офицер, моля.

Последваха две изщраквания и отново се обади жена:

— Сержант Хол на телефона.

— Обажда се конгресмен О’Рурк, сержант. Как сте тази вечер?

— Добре, а вие?

— Ами… Току-що получих странно телефонно обаждане. Второто за последните два дена.

— Заплашиха ли ви с физическа разправа?

— Да, стандартните думи. Не ми се искаше да ви притеснявам, но съпругата ми е бременна и точно в момента не трябва да се подлага на стрес. — О’Рурк се почеса по носа. Ако знаеше само дежурната полицайка колко е вярно това!

— Искате ли да изпратя патрул около дома ви нощес?

— Ще бъде страхотно. Да ви дам ли адреса?

— Не. Излязъл е на екрана пред мен. Намирате се в Джорджтаун, точно на границата с Уисконсин.

— Точно така.

— Ще се погрижим за това, сър. Очаквайте всеки момент нашите хора и ако възникнат други проблеми, не се колебайте да ни се обадите.

— Благодаря, сержант. — Той затвори телефона. Беше развълнуван и искаше да проведе още един разговор, но като осмисли неприятностите, в които вече се беше забъркал тази вечер, реши да се въздържи. Щяха да са в безопасност със засилените мерки за сигурност. Освен това ще спи на дивана заедно с Дюк и дванайсетзарядната си едрокалибрена пушка-помпа „Ремингтън“. Нощта ще е спокойна, а на сутринта се надяваше да има повече отговори и по-малко емоции.

Върхът на планината Евънс беше забулен от облаци. Къщата се намираше на 2 400 метра надморска височина — с около 1 800 метра по-ниско от планинския връх.

Скот Коулман разбра защо хората се местят да живеят на такова място. Огромните борове и заснежените върхове, високите планини, заскрежените рекички и кристалните езера създаваха атмосфера на божествено спокойствие. Сякаш се намираш в една от онези големи европейски катедрали и изпитваш усещането, че си застанал пред самия създател. Коулман беше морски човек. Винаги щеше да остане неразривно свързан с океана. Но сега разбираше защо другите предпочитат планината.

Коулман седеше на балкона на хижа, разположена в края на Проспект Драйв. Оттам можеше да види къщата на Дженсън неколкостотин метра по-надолу, от другата страна на широко дефиле. Хакет беше открил хижата чрез Интернет. Задачата беше сравнително проста. Първо той използва своя законен достъп до компютърната мрежа на Пентагона и извади оттам подробни карти на Евъргрийн. На картата Хакет откри мястото на къщата на Дженсън и избра четири улици, които предлагаха добра позиция за наблюдение. После прерови уебстраниците на местните агенции за недвижими имоти. Отне му около петнайсет минути да намери сградата в най-горната част на Проспект Драйв. Една агенция я предлагаше под наем за ваканции. Компанията бе специализирана в предлагане на планински къщи и вили под наем, докато техните собственици отсъстват за определен период от време. За Хакет не беше никак трудно да преодолее електронната защита на сайта и да открие за по-малко от минута, че хижата е свободна. С малко повече усилия успя да се добере и до цифровия код на ключалката.