Винс Флин - Самотният играч

— Какво искаш да кажеш? — озъби се Стробъл.

Хакет продължи да пише на лаптопа.

— Не знаем какво са вършили двамата Дженсън, но се обзалагам, че щом е бил замесен и Железния, е било нещо сериозно. Нещо, което е тръгнало по различен от плана сценарий. Когато стане нещо подобно, нашето любимо Централно развлекателно управление, което има богати традиции в тази насока, кара хората да изчезват.

— Ти страдаш от параноя — изрече Стробъл.

— Така каза и тогава, в Либия.

Либия беше неприятен спомен, към който никой от тримата не искаше да се връща. Стробъл стисна кормилото и промърмори:

— Теб те обзема параноя всеки път, когато провеждаме операция.

Хакет замълча, но после отвърна с леден тон:

— Това са глупости и ти го знаеш.

Повече не каза нищо. Двамата мъже отпред имаха добра представа за безпогрешното шесто чувство на Хакет.

Коулман се обърна настрани и изгледа въпросително Хакет. Беше виждал доста странни и необясними неща през целия си трийсет и девет годишен живот, по-голямата част от който беше прекарал като тюлен. Някои явления можеше да обясни, но повечето бяха отвъд границите на здравия разум. Как един боец, докато вървеше из гъстата джунгла, можеше буквално да подуши засадата отдалеч? Този боец беше Хакет. Като водач Коулман се беше научил да уважава неговата интуиция.

— Давай, говори.

Хакет сви рамене.

— Имам чувството, че вече съм преживял всичко, макар да знам, че не съм. Никога преди не съм идвал в Евъргрийн, но знам как изглежда. Никога преди не съм ходил в къщата на Дженсън, но знам каква е.

— Все едно ти се привижда насън ли?

— Да.

— Друго?

— Нещо лошо ще се случи в къщата. Не знам какво, но ще се случи.

Стробъл изкриви лице.

— Мамка му. — В гласа му прозвуча страх.

Коулман кимна на Хакет:

— Добре. Ще играем чисто. Ще действаме много бавно и ще разузнаем много добре района, преди да поемем напред. Ако все още ви тормозят лоши предчувствия, ще трябва да измислим друг план. Съгласни ли сте?

Двамата мъже кимнаха.

Анна Райли седеше на дивана, притиснала крака към гърдите си. През последния час най-добрата й приятелка безуспешно се беше опитвала да я успокои. Майкъл О’Рурк ту сядаше, ту крачеше напред-назад из стаята. Навън се лееше пороен дъжд.

На Райли й трябваше време да се опомни, преди да разбере, че О’Рурк иска да я изведе от къщата на Рап и тогава да говори с нея. Майкъл пъхна в ръката й мобилния си телефон и Лиз й обясни набързо, че трябва да го послуша и незабавно да дойде с него в Джорджтаун.

Анна веднага усети, че нещо е станало с Мич. Понечи да попита, но Майкъл направо й заяви, че няма да говорят, докато не отидат в града. Тактиката му обаче не постигна успех. Анна, естествено, се разстрои и той трябваше да й каже, че Мич е добре. Това я успокои, колкото да склони да се качи в колата и да тръгнат. Но когато пристигнаха в къщата на О’Рурк, тя беше на ръба на нервна криза.

На Лиз й отне цели трийсет минути да я успокои. Анна не искаше да отговаря на въпросите й и когато на няколко пъти Майкъл опита да я заговори, жена му го стрелваше гневно с очи. Анна само повтаряше, че не може да разкрие с какво се занимава Мич, и твърдеше, че компютърният бизнес на Рап е напълно законен.

О’Рурк се отчая. Искаше отговори и смяташе, че ги заслужава. В края на краищата не си беше навлякъл по собствена инициатива неприятностите със Скот Коулман и дядо му. Помълча малко и се замисли. Не беше съвсем честен към себе си. Ако си беше затварял устата и не беше информирал Скот Коулман за една сенатска шумотевица във връзка с десетина убити тюлени на ВМС, проблемът нямаше да стои сега пред него. Горчивата поука беше занапред да си държи езика зад зъбите. По-добре е тайните да си стоят на тъмно. В известен смисъл това го спираше да се заеме по-сериозно със случая. Може би беше по-добре да не знае с какво се беше сблъскал Мич Рап.

Но всъщност вече беше въвлечен, и не по негово желание. Мич Рап беше човекът, изпратил електронното писмо с молба за помощ. Дължаха им отговорите. О’Рурк трябваше да знае в какво се беше забъркал и ако Анна не искаше да му даде отговори, щеше да прибегне до други източници.

Той стана и отиде в антрето. Дъждът се лееше като из ведро. Върна се в стаята.

— Анна, трябва да ми отговориш на някои въпроси. — И внимателно подбирайки думите си, добави: — И трябва да ми кажеш истината.

Лиз О’Рурк погледна към мъжа си с укор.

— Майкъл, мисля, че въпросите ти могат да почакат.