Винс Флин - Самотният играч

На Камерън не му хареса подигравателната усмивка на Жабока. Този човек трябваше да се научи да уважава малко повече работодателите си. Когато всичко свърши, няма да е зле да премахне и Жабока, и хората му. Дюзър сигурно щеше да се съгласи да участва и за половината от нормалното заплащане. Той мразеше Жабока дори повече от Камерън. Професора също се усмихна и реши, че едно телефонно обаждане до Дюзър ще уреди нещата перфектно.

На летището в Колорадо Спрингс Скот Коулман, Кевин Хакет и Дан Стробъл товареха екипировката си в нает „Шевролет Събърбан“, сребрист металик. Хакет беше уредил да остави за през нощта лиърджета на летището и да заредят самолета с гориво догоре. Също като членовете на групата, кацнала два часа преди тях, те платиха за всичко с кредитни карти, на които не бяха написани истинските им имена.

Хакет беше педантичен човек. Още в „Тюлен 6“, когато Коулман трябваше да преодолее някакъв необичаен проблем със снабдяването, талантът на Хакет винаги го спасяваше. Той притежаваше търпение и способност да предвижда и най-малките подробности, докато Коулман имаше таланта да решава ситуацията в по-голям мащаб. Тези взаимоотношения бяха изключително полезни през годините и за двамата. Понякога обаче склонността на Хакет към дреболиите граничеше с вманиаченост.

След като натовариха всичко, тримата бивши тюлени се качиха на събърбана и потеглиха от летището. Отне им около петнайсет минути, за да пресекат Колорадо Спрингс и да излязат от града. Летяха по Шосе 25 със сто и трийсет километра в час. Шофираше Стробъл, който беше прекарал доста време в този край. Той им беше обяснил, че е най-добре да се движат по шосето до Денвър и после да отбият по Магистрала 67 нагоре през планината.

Хакет седеше отзад и тракаше по клавиатурата на своя лаптоп за четири хиляди долара. Компютърът имаше вграден портативен телефон и можеше да осъществява връзка с Интернет. Едно от най-ценните предимства на Хакет бяха компютърните му умения. Обичаше да повтаря, че в Интернет може да се намери почти всичко. Вместо да се спира в някой магазин и да си купува карта на Евъргрийн и областта, като по този начин рискува да бъде заснет от видеокамера, можеше да влезе в Мрежата и да открие цялата необходима им информация. Само за пет минути разпечата осем страници на миниатюрния принтер, подаде ги на Коулман и се зае със следващата си задача. Докато тракаше по клавишите, той попита за трети път, откакто бяха напуснали Балтимор:

— Защо Стансфийлд се обади на нас, вместо да използва някой от Управлението?

Коулман зарея поглед навън.

— Знаеш отговора, Кевин.

Стробъл се беше привел над волана, като се опитваше да огледа небето. Времето в планината е коварно нещо. Може да е плюс двайсет градуса и да грее слънце в един момент, а в следващия температурата да падне до нулата и да завали сняг. Той хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и се обади:

— Ако имаш някакъв проблем, кажи си направо. Вече почваш да ми лазиш по нервите, Кевин.

Разговорите между Стробъл и Хакет обикновено протичаха по този начин. Преди на Коулман не му беше правило впечатление. Толкова много време прекарваха заедно. Бяха като братя. Можеха да си разменят юмруци и в следващия миг да пият бира заедно и да се смеят. Още не се бяха счепквали по време на пътуването, но споровете им ставаха доста разгорещени. Двамата бяха приятели още от започването на базовото обучение по подводна диверсия при тюлените преди дванайсет години. Бяха ги разпределили като бойна двойка плувци по време на изтощителния шестнайсетседмичен курс, чиято цел беше да отсее повечето кандидати и да остави само най-решителните и амбициозните. Лишаване от сън, тормоз, убийствени кросове по пясъчния бряг, плуване през нощта в леденостудена вода — всичко това беше част от сложния изпитателен процес, чрез който да бъдат подбрани най-коравите воини. Защото, когато започнеше истинската стрелба, щеше да е вече късно да се откажат.

— Това, което ме притеснява — Хакет премести очилата с кръгли рамки на носа си, — е, че според мен акцията далеч няма да е някаква приятна разходка. Мисля, че са вършили нещо по неофициални канали и то се е объркало.

— А стига бе! Сериозно ли, Шерлок? — възкликна Стробъл. — В противен случай нямаше да ни извика. — Понякога Хакет можеше да е досаден като стара баба.

— Пропускате една подробност. Когато нещата се объркат, те гледат да заличат следите си. Днес ние сме хората, които изпращат да оправим проблема, но утре самите можем да се окажем проблем за тях.